Да  имаш  или да те има?

 

 Вятърът носеше първите есенни капки дъжд. Миришеше на разорана земя. Гората от далече грееше с новата си премяна.

 - Ку-ку-ри-гу...  -  младо петле  извиваше  своето гласче.

 - Ох на дяда! – радваше се дядо Калю. – Ти ще ми радваш душата. Баща ти беше палав, дано ти си  по-читав – усмихна се старецът и очите му се насълзиха от спомени.

 Годините неусетно бяха изминали. Остарялото тяло не искаше да приеме присъдата на времето. Единствено огледалото не се церемонеше – от там гледаше реалността.

 - Важно е как остаряхме... – засмя се под мустак Калю и си спомни зевзека, от телевизията дето казваше  “...да остареем като замък, не като вмирисано сирене!”. 

 -  Минава времето и пак те има!

 Много камъне бяха минали през ръцете на стария майстор. Много къщи бе дигнал на близо и далече. Остана си накрая в своя малък, от две стаи дом.

 Жена му беше добра. Можеше да и осигури и по-голяма къща, но от правене за другите на Калю не му остана време за у тях. Децата пораснаха и отлетяха заедно с надеждите... Като заспа, милата се усмихваше. Тя вярваше, че като я събуди Господ, живота ще е хубав и ще има домът, за който мечтаеше.

 -  Пенке – промърмори Калю – може и да си права, твоята вяра е от най-силните. Той, Господ ще ти даде това, което аз не можах!

  Изплуваха спомени на раздяла и самота. Калю често го нямаше в къщи. Щур беше. Все миткаше по гурбети да печели парите - големите, които тъй и не намери.

 -  Ако има светици – Пена ще е! На лудите мъже, жените заслужават да са светици!

 Децата му изгледа с любов. Родителите му уважаваше и нивга не поиска нещо като другите кокони. Прокапаха сами очите на стареца. Той рядко плачеше, но сега сякаш Пена много му липсваше.

  Не беше лакома жена. Не ходеха по ресторанти и почивки. Хубаво им беше с децата. Ама като пораснаха, останаха сами и Пена казваше:

 -  Добре, че нямаме имоти, то много тежи бе Кальо.

  Оставиха и нивите на роднините, барабар с бащината къща.

 -  То имането не прави човека! По пътя за  “ другото място “  ще тежи. Пък и никой не е взел нищо  “Нагоре”!

 Не останаха гладни. Сякаш Бог, в когото жена му вярваше така силно, нареждаше нещата. Калю, правеше поразии, но Някой ги оправяше. Каквото и да станеше, сякаш ангелите, за които му говореше Пена бяха наблизо и помагаха.

 -  Олеле! – изтръпна героя – ами ако ги има, те всичко са видели и записали в машинките... и хубавото и лошото...

   “ Пено ма, ако спазвам, как ще живея? Всички лъжат, крадат...- печелят! Ни за туй нямаме”!

 “Нямаме какво Кальо? Вещи, неща..., гладни не сме останали, ние и децата ни!  То голямата къща не е вечен дом, а от блажен зелник стомах боли...”

 Засмя се  Калю, олекна му на душата погледна нагоре – ТАМ за където му говореше жена му:

  - Височко е. Няма да мога да кача много неща там. Права е Пена, по-добре да нямам вещи, да правя нещата, които Дядо Господ иска, ама да ме има – Там! С нея... и децата!

  Младото петле подскачаше и весело кукуригаше. Ноща настъпваше, а от горе гледаха все по-ясно звездите.

 ...Една от тихите звезди ОтГоре

Изпрати Красен Кирилов