Педя душа
Ники Комедвенска
Ето, че се появява втората книга на Ники Комедвенска…
Това е празник за душата.
Но дали ще стане празник за българската поезия? Днес, когато няма вече единен литературен критерий.
Пред очите ми израсна тази поетеса. Това, което беше заложено в първата й книга, сега се е доразвило, узряло е и е дало екзотични плодове.
Не просто приятни на вкус.
Не просто лесносмилаеми.
Често пъти горчиви.
Често пъти с костилки.
Но притежаващи някаква странна примамлива дрога.
Ники Комедвенска пише ясно, точно и категорично.
Без двусмислености. Без недомлъвки.
Но заедно с това – и точно тук е майсторството – с богат подтекст.
Четеш и имаш илюзията, че тя произнася твои думи, изразява твои мисли, разказва твои случики.
Но се извисява над конкретността. Ненатрапчиво. Неусетно. И без никаква поза. Простичко сякаш. А всъщност сложно и противоречиво.
Тя не се поставя над другите.
Тя е една от всички.
Любов...
Гняв…
Протест…
Болка…
България…
Гъвкав стих. Класическа ритмика и музикалност.
Никакъв снобизъм. Никакъв напън да те шашне.
Просто споделяне. Необходимост да го напише.
Това е според мен истинската поезия.
Според мен, казвам.
Защото други мислят друго.
Но времето ще отсее истинското от фалшивото.
А при Ники е истинско. Защото идва от душата.
От тази нейна педя душа.
На една педя от душата на читателите.
Недялко Йорданов
Случване
Остави нещата да се случат!
Нека да са даже малко лоши –
вик на кукумявка, вой на куче...
Вятър на баир да те разроши,
трънче във петата да забие,
косъм от душата ти да вземе!
Има страшно хубави магии
с жажда на небе и вкус на време.
Да кърви сърцето изранено –
ще го стоплят влюбени недели.
Колко много хора са родени,
ала колко малко са живели...
Случи ли се, просто не подбирай!
Остави животът да те сгрее.
Може от любов да се умира
и от нелюбов да се живее.
Все едно че змей те е орисал
и те е запалил насред зима.
Важното е, да откриваш смисъл
в тоя луднал свят... И да те има!
Ден за ден
Днес ми се живее! До отказ!
Нищо че е зимно и мъгливо.
Всеки се е сгушил, само аз
вятъра в косите си приспивам.
Днес ми се живее. Ей така –
страшно ми е цветно на душата.
Сякаш че ми идва на крака
Първа пролет. После Първо лято.
И наместо тежки снегове,
се белеят цъфналите сливи,
с клони ме докосват две по две,
безобразно пролетни и диви.
Днес ми се живее. И летя!
Зимата във облаци прибирам.
Утре до снежинка ще платя...
Утре, ако трябва, ще умирам...
В тоя свят, суров и вледенен,
цяла вечност кърпих зимни рани.
Затова живея ден за ден...
А за утре - колкото остане.