Стихове от Горяна Панайотова

Добрите хора

Добрите хора лесно се познават.
Те не подскачат, често си мълчат.
Когато ги обидят, просто стават
И си отиват за пореден път.
Добрите хора могат да прощават,
Не само с думи, но и със сърце.
Каквото имат винаги раздават
И слушат те с наивност на дете.
Добрите хора лесно ще измамиш.
Те бързо падат след подложен крак.
Не ти се сърдят и не отмъщават,
Господ отмъщава вместо тях.

Под наем сме дошли на този свят.

Под наем сме дошли на този свят.

И всеки ден си плащаме цената.

Животът се откупва със дела,

с горчив урок, с любов към непознати.

Животът струва! Колко ще платиш?

За всеки стойността е най-различна.

Можеш наврага си да простиш -

зависи колко силно ще обичаш.

Защо си мислиш,че е подарен?

Че просто ти е даден за заслуги?

Прахосвайки един единствен ден

ти губиш много, страшно много губиш.

Не трупай вещи, трупай простота,

отрупвай се с емоции и радост.

И ако ти останат до нощта,

със утрото раздай ги на приятел.

От гроба няма кой да те спаси.

И времето безмилостно изтича.

Не са ти нужни къщи и коли,

а някой който теб да заобича.

За кратко си дошъл на този свят.

Не ти е нужно да градиш палати.

Гради надежда, вяра, доброта.

Създай живот, жадувай свободата.

И знай, че красотата е тъга.

От залеза днес по-красиво няма!

Залязвай със достойнство, без вина.

И със усмивка силна и голяма.

Живей така,че в сетния ти ден

децата ти със гордост да закрачат.

Врагът ти да склони глава,

а небесата силно да заплачат.

Пътят
( Истината и Животът)

Когато сме били под турско иго,
вярата във Него е спасявала.
Животът ни е бил като намигване.
И въпреки това сме оцелявали.

Когато петолъчката засвети,
преструвахме се, че Го няма.
Тогава други бяха боговете
и вярвахме във общата измама.

Когато падна аленото знаме
небето оцвети се в синьо.
И изведнъж започнахме да вярваме,
кълнейки се, че даже не сме спирали.

Започнахме да се самоизяждаме.
И после палим свещ за разкаяние.
Забравихме да любим и да раждаме.
Плътта ни е и хорско достояние.

Децата ни по-мъдри вече станаха.
А възрастните просто оглупяха.
Продадохме сърцата си, а раните
така и никога не заздравяха.

И Твойте, Боже, земните намесници
превърнаха Завета Ти в изгода.
Купиха ги за стотици сребърници.
На Дявола продаде се Синода.

Каква касапница! Душите в рани!
Потъпкани надежди. Сляпа Вяра.
Това клане вековните тирани
не са успели даже да направят.

А някой глас като прощално ехо
реди завета на Исус Христос.
Спомнете си, че Той е нямал Его.
И че е ходил по водата бос.

Спомнете си, че с тръните от Пътя
си е направил приказен венец.
По този Път сега сърдити плюем
с души на мишки, в тяло на слепец.

По този Път по-стар от Атлантида,
минавали са хиляди Души.
И ще се връщат, пак ще си отиват,
ако успеем да го съхраним.

Гледаме си в новите обувки.
Защо не вдигнем търсещи очи?
Исус живял е, за да съществуваме.
А ние консумираме, рушим.

Да, Пътят стар е. Напоен е с кръв.
И прашен, кален, с милиони стъпки.
Незнаем кой го е направил пръв,
но знаем, че сме тук и го утъпкваме.

Че този Път е нашата Съдба -
следи от мокасини и ботуши.
Ще тичат ли и босите крака
на неродените ни внуци?

Време е сега за втори шанс
пробилата тревичка да порасне.
Събуйте си обувките, деца!
Исус е ходил бос! Не е ли ясно?!

Детето вижда как газим цветята.
Детето вижда как си крещим.
Детето разбира нещата,
за които гузно мълчим.
Детето помни лошата дума-
да я повтори на своя другар.
Детето знае, когато е шумно.
Знае когато е цар.
Детето убива първо цветята.
После със камък удря стъкло.
Детето не знае, че има братя.
И че може да прави добро.
Детето те гледа от своя вселена.
Но в тези зеници е твоят лик.
Какво то ще вземе от теб и от мене,
това ще остави за нашия внук.