Снежана Гавазова
ПОЕМА ЗА ДОБРОТО
(по Светото Писание)
В памет
на Стоян Михайловски
РЕЧЕ Господ белобрад
и направи чуден свят –
пръсна вечния покой
във движения безброй...
В шест дни после Той гради
и земята подреди...
А на седмия почива
и доволно се потрива,
че кълбото се върти –
ден от нощ да раздели.
Сторил беше и човек –
млад и здрав, със разум лек –
да прогледне този свят,
с колко радост е богат!
Тъй, човека заобича...
Воля даде му да тича.
Предостави му земята
и върховен дар – жената,
да усети нежността
в лоното на красотата –
образ нов на вечността...
Господ всичко туй направи
не от страст да се прослави:
Той презира гордостта,
несъвместна с мъдростта.
Горда беше злата сила
и не бе се примирила!
Неспособна да узнае
как от кал живот се вае,
взе да дебне тя човека,
та душата – още мека –
да превземе и в двубой
с Бога да се хвърли той.
Нито Ева, ни Адам
знаели какво е свян...
и венецът на света
бил ...човешка голота...
С мургави тела, в позлата
голи скачали в реката,
боси тичали в тревата
и се кичели с цветята...
Господ гледал ги в захлас:
“Да! Добре направих аз...”
Може ли да спре Творецът?
Виждал Той на туй конеца...
И понякога с тъга
ровел в своята брада...
Знаел Той как злата сила
алчно гълта... всичко смила...
“Скъпи, мъничък човече,
трябва да порастваш вече –
сам със злото да се бориш!
Гледам аз – какво ще сториш.”
... И коварната змия
по дървото запълзя...
Беше то, дърво вълшебно...
С плодове зелени... дребни,
твърди... и на вкус горчиви,
прости – ябълчици диви...
Господ с болка във душата
не посегна на змията,
а десницата Си свята
твърдо вдигна над земята.
Гледа Той – присвил очи,
как животното пълзи,
как завива към жената,
податлива на лъжата...
Истината още спи –
в ябълката тя искри...
И на злото от устата
Ева взема я в ръката.
Ще отхапе! ...То се знай –
любопитна е безкрай!
“Истината – чрез лъжа!
Тъй ще преродя света...
Нека обгори в измама –
към доброто друг път няма!
...И за разума, свещен,
само нощ поражда ден.
Братко малък, дръж се прав!
Ще те отделя чрез гняв –
правя разрез между нас
и ще чакам този час,
да се върнеш пак при мен –
мъдър, силен, несломен!”
...Ева гледаше Адам...
Той се вцепени от срам –
първи път усетил нещо
как облива го горещо...
Сбърчи ведрото чело –
неразумен е за зло!
Само... спомни си тогава:
– Господ туй ни забранява!!!
Ево, плод от туй дърво –
забранен е...
– А защо?
– Мила, Сатана, лукавият,
тоз въпрос чрез теб задава!
– Може би... но ...отхапи –
за да видиш ...как горчи!
Той отхапа...
И с ръка махна Господ!
Потъмня... Смях зловещ се разрази –
Сатаната се яви
в тоя тържествуващ час...
Но изтръпна!
Грозен глас
прикова го към земята...
Там – високо, сред позлата,
в ослепителни лъчи
Бог изчезна в небесата...
И покапаха сълзи...
* * *
...Сякаш зинала уста,
чака черната земя...
Дъжд отдавна вече няма –
за Адам беда голяма!
И забравил за Баща си,
с пот отглеждаше сина си,
който Ева му роди...
Станал още от зори,
той поглеждаше небето,
не за Бога, а задето
трябва нещо да яде!
Бе разбрал, че с две ръце
много може да направи...
А сина – да не забрави
тез умения човешки,
учеше го... и от грешки
го предпазваше. И сам
слагаше пред зло капан:
утоляваше го с кръв –
всяка от приплода пръв...
Смисляше, че ветровете,
бурите и ледовете
срещу него са сами –
и са ...духовете зли...
А Божественото Слово
чакаше ...за време ново –
след несметен брой от дни,
с вяра да го озари...
Мощен лост държеше Господ,
но чедата – още прости...
Сатаната своя дял
бе заграбил вече цял...
Сина два Адам остави –
първи братя във плътта –
брат от брата се избави,
заслепен от завистта!...
Взе човекът да роптае –
срещу кой, и той не знае...
И видя във брат си враг,
пред дома си сложи праг;
с кръв земята раздели
и зароби се с пари!
И тогава във потоп
Бог удави цар и роб:
край да сложи на лъжата
и разобличи змията!
...И запита се:
“Дали Сатаната победи?”
“В кал обърнах НЕ човека –
той това ще помни, нека!...
И ще търси КОЙ е ТОЙ!!!”
Плува със ковчега Ной...
И семейството с тревога
той спасява ...с изнемога...
И животните – по две –
мъжко, женско – за дете!
“Тъй, човече, вече сам
ти пристъпяш в моя план,
щом живота оцени
в страшните си слепи дни!
...Време идва -– скоро той
ще прозре, че брат е МОЙ!
Но ще го подготвя аз
чрез пророк за този час.
Трябва после – образ Свят
да премине в този свят...
Краен откуп е това –
с него влизам във КРЪВТА!
ДУХ – със пример ще им дам,
за да се покаят – знам!...
Тогава към доброто
СЛОВОТО ...ще заработи!
* * *
БОЖЕ, Който Си голям!
Слънце що изпращаш нам:
светли, радостни лъчи,
опрощаващи сълзи...
Всяка като капка дъжд
да промие изведнъж...
всичко сбрано във душата –
тежко ...още непознато...
И прокарваш в храсталаци,
гробища ...и странни знаци –
ивица за малките ни стъпки.
...Със живеца на търпението
все пренасяш ни над тлението
и поднасяш пред очите ни,
всеки път Безкрая в дните ни
в семе дребно обкован...
Хвърляш Ти цветя връз просяк,
в пътя Си зовеш ни боси...
В слабоумния се криеш
с разум злото да надвиеш!
И със времето в ръка
дърпаш струна не една...
Пръсна толкова искри –
в гении през всички дни...
Ти! На Ева през ръката
ни откри и Свободата –
в живия й лик двояк:
светъл лъч сред нощен мрак.
* * *
Знае ли човек – от пръст,
що е да висиш на кръст?
Закован пред всички, жалко,
като пеперуда малка...
И в прегънато ходило,
дето майка ти е мила...
и грижовно с кърпа трила –
брат ти! С чук... ръждив пирон
да забива! ...Твоя стон,
твоя ужас, твоя плач
да не чува... И палач
вкаменен ...да бъде той!!!...
...Поколения безброй
се омайвали с кръвта.
Зверско пиршество била
за очите ...луди, ...зли,
...хищни, викащи: Умри!...
...Пред човека... Който сам
преживявал ...този срам!
Бог създаде светлината
и видя, че е добро.
Раздели я от тъмата
и видя, че е добро.
После раздели водата
и видя, че е добро...
Тъй създаде Той простора,
та небе да имат хората...
* * *
Мъдрост! Ах, бъди проклета
заради Земята клета...
Творчество! Навек заспи –
ти поднасяш черни дни...
Господи, прости, прости...
клетвите ми грешни, зли...
Знам, изпитваш най-добрите
и оставяш ги в злините,
ала тях не правиш Ти!
Сатаната е, нали?...
Авраам сина въздаде
на олтар пред Тебе, Ти
Своя Син на смърт предаде,
а над него се смили!
Йов!... Не Те предаде той,
цял потънал в кръв и гной...
ТВОЯТ СВЯТ Е ТОЛКОЗ ВИДИМ,
НО С ТАКЪВ Е ТЪНЪК СТРОЙ,
ЧЕ ПОКАЗВА НИ ДА ВИДИМ
КОЛКО Е НЕВИДИМ ТОЙ !
Алилуя! Алилуя!
Появи се през нощта,
дето слънцето изгрява,
ослепителна звезда!
Верен знак е тя отнине –
Бог е слязъл с ново име!
С кръв синовна, с нас сплотен,
да смени нощта със Ден!
ДЕН в душата на човека
– за да дири той просека
през беди и тъмнина
винаги – чрез Любовта!
Астроложките гадания
в древни източни писания
казвали, че две планети
срещат се. Тогава свети
много ярка светлина:
знак за нови времена!
И когато тя се види
във съзвездието Риби,
сочело:
нов цар юдейски
скоро ще се появи,
щото Риби израелски
покровител са били...
А пък Риби са на запад –
ново слънце,
точно там,
се поражда в кръговрата
според Господния план.
Как от Изток мъдреците,
дето знаели това,
да не тръгнат след лъчите
на Витлеемската звезда?
Те са само трима
вярващи в една звезда...
Че в небето знаци има
за съдбата на света!
Благовестие – отгоре
във века лукав и див –
туй, що хората ще сторят,
е под Божия молив...
Всичко! Слава и достойнство,
ученост – върховен пост,
на земята прах са просто
и към Него ...не са мост.
В нещо просто и наивно...
сякаш лесно, ей така,
съкровено и интимно
Той протяга ни ръка...
Туй изплашило е Ирод!
(без да знае за това!)
За да вдигне той секира
над невинните деца.
Със коварство и убийства
допълзял до царски пост
от Ерусалим на изток,
бебе – в гърлото му кост!
Имал дъщеря прекрасна,
Саломея – горда, властна,
галеница на баща...
в танца – огнена змия.
Но бе огън туй студен –
с похотта държеше в плен...
А в пустинята Йоан
глас издигаше – от там
с кожен ремък, с власеница
като вестоносна птица
той предричаше в Христа
НОВО царство на света!
Дръзко “рожбите ехидни”
плашеше със дните идни,
а Авраамови тела
освещаваше с вода!
Бог не иска сляпа вяра,
Словотоизпрати Той
срещу общата поквара –
в изпитания безброй
всяко чедо под небето
не като животно клето –
с разум, да надхвърли бой,
та Човек да бъде той...
............
Ирод беше свикал пир.
Звън на чаши – вой безспир...
Редки плодове, месо,
на подноси от злато...
Изведнъж се появи
дъщеря му... И с очи,
жест, походка ...ослепи
замъглените души...
Туй, което стана после,
бе подвластно не на Господ!
В танц Хетера полетя
по дланта на Сатана!
...Тръпне белият корем –
бряг за плод и стръв скроен.
Риби сребърни – бедра
и мрамор – рамена...
Ева ли превъплъти
тя във земните й дни?
Но не с ябълка в ръка,
а ...с глава върху тава!
Там, в Махерус, сред пустиня,
дето бродят бедуини,
бяха хвърлили Йоан
във вериги окован...
(Щом яви се лош вестител,
преброени са му дните:
под всевластните нозе
непременно ще умре!)
...И за този танц прекрасен
бе поднесен дар ужасен:
взе изящната ръка
кървавата му глава!
Слушай тихата Йордан...
В нейните води Йоан
вече кръстил е Христос!
Гледай как расте лозата...
как извива се сама
и от гроздове в позлата
сок излива над света!
Здраво пръчките запъват,
кротко тя по тях пълзи,
а търпи да я разпъват
в зноя и върху стени...
С рев издига се вълната
и се хвърля връз брега,
но ...разсипва се в краката ни:
празна сила е това!
В Галилея, край морето,
вече бродеше Христос.
В тридесетото си лето
там намери верен мост,
мост, по който да прокара
Словото към идни дни...
Бяха те добри рибари
загрубели сред вълни.
И са тръгнали след Него
боси в гол и прашен път!
“Тез кои са в тази жега?
На властта ли слагат прът?”
“Вижте, с тях върви Бандера.
Де ги води този луд?
Син е на баща – пантера...”
Подигравал се светът...
Колко ниско и приземно
в делника на тоз живот
гледа скотът, лицемерен,
алчен само за имот!
И когато светло чудо
тресне го, той вика “Лудо!”
И прокрадва се тогава
бавно, тежко и мъгляво
страх във двойната душа
и той бяга от това!
Дево, чиста и свещена!
Със душата на дете...
беше ти на Бог потребна
в плът със нас да се вплете!
Бог не може да обича
като нас, от страст обзет,
а навеки – в теб се врича
със душата на поет...
И синът ви бе израснал,
с ореховата коса,
а по-късно кестенява...
С рядка, хубава брада.
Среден ръст и светлосиви
умни и добри очи,
с лице весело, красиво
и мъжествени плещи.
Пръсти – нежни като лилия,
поглед – зорък, устремен...
в миг стопяващ се, в най-милия
нежен, вътрешно засмен...
Тъй различен бе от другите,
някак ...равен във гласа,
смисли влагаше в думите –
непознати досега.
Не говореше направо,
а със притчи, тъй мъгляви
за човечеца работен,
с ум и опит във живота...
“Но за кой се мисли този?
Казва даже, че бил Цар!
Щом си плащаме налози,
имаме си господар!”
...Господи, каква ти вяра?
А уверен бил е той
в пътя, който ще прокара
СВЕТЛИНА, ЛЮБОВ, ПОКОЙ...
И пристъпвал към душите
по пътеки – все извити,
за да прекоси сърцето
точно в мястото, където
то потръпва и боли
в свършека на свойте дни...
Че не бяхме осенени
от могъщ и светъл дух
във душата си нетленна.
А не свършва всичко тук.
Но... тежко, горко томува,
който беше го прозрял,
Той не беше нито чуван,
нито беше оцелял!
Римски гнет! Желязо тежко
бе огънало света
и жестокост нечовешка
сред сурова простота...
А картини там рисуват...
Злато сипе красота,
кораби далече плуват
и строят се чудеса!
Ти рибари ли рисуваш?...
Там, отгоре... Ей, стани,
слез тук, долу, не рискуваш
и от упор погледни!
Виж, сребреят наш’те гащи,
туй е сутрешната кал.
Сбрахме мрежите от снощи...
никой риба не е ял!
Ти ръцете нарисувай –
цели са в грапавини.
Докосни, не се надувай...
и отдолу погледни!
Виж, от струна са изрязани,
даже тук-таме бере...
Свирим ние в лодка празна
с дълго, тънко чепаре.
Не мелодия във синьо...
Знай, че днеска туй море
щом е ясно, господине,
и вълната ще реве!”
... „И не мислех да рисувам.
Просто тука си седях...”
Той със всеки се ръкува
и поседна посред тях...
– То се вижда, ти си учен...
– Този е от Назарет!
Чух, от дявола е купен
и неверник е заклет!
– Ти кажи, какво е ВЯРА? –
с поглед прикова Христос.
Посред лятната омара
премаля рибарът прост...
Пак погледна, но усмихнат,
ведър образ той съзря...
Всичко в него сякаш стихна
и той... махна със ръка...
Сетен път прибраха мрежи
(уловът им бе голям).
...И са тръгнали след Него...
А защо? Не знам – не знам...
Небесата – необятни.
Разумът ни – под въпрос...
И сънят е благодатен,
странен, извънземен гост...
Пуста ли си ти, пустиньо?
Има ли по-страшно име!
...А си лоно на делата
тъй далеч от суетата...
Тук пречиствал се Христос
сред молитва и във пост.
Тук отхвърлил Сатаната
и си отстоял душата...
Пуста ли си ти, пустиньо?
Или имаш друго име?
В тебе всмуква се светът,
ти утроба си и гръд!
В голотата ти ужасна
Слънцето не ще угасне!
Ти небе си на Земята.
Тук НА БОГА Е ПЕТАТА!
ГОСПОДИ! Не ни оставяй!
Страшно е на таз Земя!
Първо слепи сме за края,
после – безнадеждността...
Кой ни сгъва като книга,
изгоряла на свещта?
Мускулът не се повдига...
Висва силната ръка...
Но летата ни прехвърлят
и не мислим за това,
сякаш нещо ни надхвърля
и понася със крила
към неведома посока...
сред злини, войни жестоки...
НЕЩО... светло и добро...
Ала как? Къде? Защо?
Господи! Помилуй нас,
че сме слепи в този час,
че сме лоши ученици
и сме още алхимици...
И че вечното движение
търсехме със поколения...
А бе в приказката стара,
във дъжда по тротоара,
във звънтящата китара...
Трара-рара-рара-рара...
* * *
Колко хубаво било –
там на планината
вкупом сбрани във едно
като родни братя...
Учениците Христос
слушали с ума си прост
и пленявала душата
нова вяра – непозната...
Той говорел за Любов!
... И разкривал в образ нов
Бога техен – досегашен –
в справедливостта си страшен!
НЕ!... Той казвал “НЕ УБИВАЙ!”
И врага си възлюби!...
В бедността си не унивай,
с нея пръв ще бъдеш ти...
Спи в имота ти несрета,
а богатството е труд...
И сломена е победата,
щом наградата е ...труп!
Бог захранва всяка роля
във житейския ни път,
а свободната ни воля
в Словото намира плът...
Сам си отвори вратите
към небесните зари...
– че светът е пчелна пита
чрез делата ни добри...
Не проклятие и огън,
БОГ СИНА изпраща нам,
да поеме в изнемога
всичкия световен срам...
Гумното Си ще очисти,
класовете ще сбере
и от корен, чак до листи
с пролетта ще се сплете...
И е тихо и спокойно,
можеш вече да заспиш...
Слънцето така е знойно...
После дълго ще вървиш!
Долу, там във синевата
сякаш че трепти града...
Разминават се делата,
всеки си кове съдба!
Но което отминава
е проекция напред,
в прежно дело се вдълбава
семето на нов завет.
После семето пониква
в нас за бъдещите дни!
Тъй безкрайното ни вика,
с туй животът се гради!
Както расне огън в огън,
пали вярата така...
А огнища вече много,
хвърлен факелът в света!
Ах, горко ти, Юда, клети!
Как те Бог определи?
Кой ли път пълзи змията
с изкушение в зъби?
Със предателството гнусно
ти почерни свойте дни...
Да изкупваш ли се спусна
алчността ни за пари?
С тях те сграбчи толкоз властно
в ноктите си Сатана!
В най-големия нещастник
те превърна на света!
Трийсет сребърни парици –
Свобода за шепа трици!
...И по сила тази драма
равна и до днеска няма...
Христос предаде ти с целувка,
детенце както се целува...
С невероятната преструвка
доказа – всичко се купува!
И гордо Сатаната стана!
Но точно туй му бе капана –
Да! Няма правда на Земята!
Че тя не земна е, а свята!
И няма път в хоризонтала,
отворен е по вертикала...
Човешкият живот на кръст е,
че само тялото от пръст е...
Сърцето – не!...
И то се влива в поток
огромен на живота
и пулсът му към него –
КОД е!
Сърцето е вълшебна призма,
защото тройно ни пронизва:
през него мине ли светът,
и разумът добива плът.
Сърцето има своя роля
и води към различен свят,
но недорасли, по неволя,
за нас е още непознат!
Всеки иска къс земя
и убива за това!
Ала после на парчето
пак отглежда си детето...
Люби своята жена...
А защо да е така –
всичко в земния ни път
да се храни с чужда плът!
Крокодил да ни изяжда,
а с любов деца да ражда
и във страшната си паст
да ги носи в свойта власт
за живот... живот... живот...
(сред потоци кръв и пот).
Цялата световна мъка
в кръста носеше по пътя...
Ще надвие си сега
тя Христовата душа?
Всичко мълком издържа...
и увисна над света.
...Но пред злобното гъмжило
Той си спомни всичко мило,
всичко земно... със тъга
бе помолил Той Отца
с половината човешка...
“Таз горчива чаша тежка,
ако можеш, отклони...
Не как искам аз... а Ти!”
И разбра... И от Голгота
кротко гледаше живота...
Бе желязото на пост...
И отзад народ, все прост...
с мозък презасукан трижди –
правда в кривдата да вижда.
(Бог е дал с крака да ходим.
Ако тръгнеш на ръце,
то ще виждаш всичко сходно
със обърнато лице.)
...И в гледците на змии
братски, Той видя очи...
“Не съзнават свойта роля,
Господи! Прости им Ти!...
НЕКА БЪДЕ ТВОЙТА ВОЛЯ!
* * *
...И свърши се! Глава оброни...
Но точно в този страшен час
отвори прохода за нас!
О! Страшна сила беше таз –
народа в ужас и екстаз
от хълма като с длан помете...
Завесата във храма се разцепи!
Не мръдна само стотникът отпред.
В сърцето право – като арбалет –
прозрение желязото прониза,
не бе в доспехи сякаш, а без риза...
Да вярва на очите си не може...
“Наистина било!
ТОЙ СИН Е БОЖИ!”
...И два човека в себе си усети...
И как в мъчителна борба
от тях се ражда сякаш трети –
без знак, без име, а с душа...
...Това той заплати с главата.
(Сменен бе Ирод от Пилата.)
В жестокостта, но не тъй сляпа...
Очевидното го слиса...
Оправдава се и писа...
Да! Клеветата там не мина
тъй леко, като по вода...
Напираше вина да има,
ала докрай не я разбра.
Но в Иисусовото Слово
той усети нещо ново:
робът в мъдрост ще израсне
и ще стане НЕПОДВЛАСТЕН!
* * *
Написах всичко туй във рима,
но път от тук безкраен има.
И чувствам – Божия ръка
ми сочи: Ровиш се в пръстта!
„Не ме славете в стихотворство –
туй леко на ума притворство,
защото тежките слова
във кошница са по река...
Тъй дума в дума се привива,
че всяка рима горделива
е като камък във вода...
...Но само туй ще ви река:
Човече, ти безумец горд –
опрян на древен меч и род,
вдигни глава към небесата,
но нека взорът – на Земята
намери за духа покой...
Дълечен звук е още той –
отвъд простора се намира
най-чистият акорд на лирата,
стаена в твоята душа!
Признай смирено, че в греха
си се изправял на крака...
И във стремежи, и във бран –
по равно си отдавал дан
на Бога и на Сатаната...
Ала копнеж за светло чудо
в сърцето ти съм вдъхнал – лудо...
И в песните ти блика то!
...Но пак дочувам:
“А защо?”
Ах, прелест моя, ти – жена!
Отляво – с ябълка в ръка,
отдясно – с кървава глава,
в косите – с пролетен венец,
а на гърдите – с младенец...
Създадена си между нас
да имаш отговор завчас!
“Защо?”... Защо?!...
Та знам ли аз!
“Защо?” – вградено е във мен.
От него аз съм съграден.
Но... Ево, раждаща деца,
ти - мен ли питаш
за това?
Издателство ХРИКЕР – 2005
ISBN 954-8498-93-6
Снежана Гавазова (род. 1941 г.) е завършила Държавното музикално училище в София – цигулка, и Вокалния факултет на Музикалната академия – оперно пеене. Работила е като музикален редактор – фолклорист, в Националната телевизия до 1992 година, след което започва да пише. Публикувала е статии за българския фолклор. Издала е първата си стихосбирка през 2002 година – „Кафе, цигара, карамфил”. Има подготвени за печат три поеми и стихове.
Тя е сред многобройните ми приятели-творци, с които се запознавах случайно, но веднага установявахме сърдечен контакт и взаимно усещахме дълбокия си вътрешен афинитет към Истината, Доброто и Благородството на душите. В Поетическата работилница „Св. София, Вяра, Надежда и Любов”, съществуваща и действаща постоянно вече 10 години, Снежана бе една от личностите, които придават особено чист и вълнуващ аромат на нашите сбирки и представяния. Нейният разностранен талант има дълбока философска основа и е свързан с изконните добродетели и вековните традиции на българския народ.
Желая й от все сърце здраве и със стиховете си да намира все повече и повече искрени и добри приятели.
Н. Керемедчиева (издателка)