За възпитанието

Вчера отивам на гости на една приятелка. С чедето.

Със сина ѝ са израснали заедно, та да го видим. И да видим наследника му.

Сядаме ние в хола. След малко се чува тупурдия и в стаята нахлува внучето.

Четиригодишен. И майката на внучето.

Млада дама, на възрастта на чедето.

От вратата взема думата:

-Ох, много е палав! Направо е свръхактивен! Обаче е направо гениален. Знаете ли, че повечето гении са левичари? Това показва, че им е развито онова полукълбо на мозъка, което отговаря за художествените наклонности.

В това време малкият гений вилнее. След като е успял да обърне кафето на баба си, чинията с кекса и соленките, се устремява към чантата на чедето. Изсипва я на килима, грабва едно червило и хуква да рисува по вратата.

Баба му си мълчи, макар че опасно се е зачервила. Чедето се е ококорило, сините очи заплашват да изскочат. Мълча си и аз.

Да се спасяват, няма все аз да оправям света.

-Ох, маме, ама не рисувай с червилото на леличката!

Чедето е пред взрив, за пръв път я наричат леличката. Е, да види хубаво ли е!

Малкият гений хвърля счупеното червило и се засилва към моята чанта.

В нея обаче интересни неща няма.

Химикал, тефтер, спрей за сърце и няколко други хапчета от първа необходимост.

Гребен. Толкова.

Хлапето се вкопчва в чантата. Казвам :

-Не може.

Гледа ме изумен. Следва тръшване на килима и писъци.

Мама е възмутена:

-Ама моля Ви се, ние не му казваме не. Това пречи на себеизявата му! Трябва да се съобразявате, все пак сте на гости!

Аз съм все още спокойна. В аптеката съм се нагледала на съвременни майки и гениалните им отрочета.

-В чантата ми има лекарства. Не мога да рискувам синът Ви да си пръсне от спрея за сърце. Опасно е.

-Той само да го види.

Търпението ми е на изчерпване.

-Не може. Това е лекарство, не играчка.

Малкият пищи, търкаля се и рита.

Възмутената мама си грабва наследника под мишница и напуска, като пътьом не пропуска да изсъска:

-Простачка!

Приятелката ми е в ступор.

Тръгваме си.

По пътя чедето отбелязва:

-Мамо, помниш ли, когато се търкалях у нас така на килима?

-Помня. Ама ти помниш ли? Беше на три.

-Обаче помня. Ти четеше книга и не ми обръщаше внимание. Каза, че ще говорим, когато се успокоя.

-Да, а ти два часа пищя. Накрая се измори и млъкна. И после не повтори.

-Мамо, той ми счупи червилото! Знаеш ли колко струва?

-Не. Обаче си голяма, оправяй се.

-Мамо, мислиш ли, че е гениален?

-Не. И даже не мисля, че е левичар. Майка му му подава в лявата ръка нещата. Иначе с твоето червило рисуваше с дясната.

-Наистина ли?

-Маме, майчините амбиции са проклятието на децата. Хлапето е на четири. Ходи още с памперси. Не може да казва ш и р. Нормално дете. Даже са закъснели с памперса.

-Да, обаче в Интернет пише, че детето трябва да е готово да се раздели с памперса. Да не се насилва.

-Маме, ами ако и на десет не е готово?

Това са глупости.

-Мамо, това е модерното възпитание. Да зачиташ волята на детето.

-Сериозно? Ами моята воля? Моите чувства? Твоите? На околните? Трябваше ли да му дам спрея да се натрови, за да зачета волята му?

-Уф, бе мамо !

-Това модерно възпитание създава насилници . И после, като открият, че света не се върти около тях, бум- психични проблеми.

Защото всички са израснали с убеждението, че са най-умните, най-талантливите, най-красивите.

То и за мен ти си най-красива. Но за мен. Не за всички.

-Значи съм грозна?

А за чедето това е най-голямата обида.

-Не си грозна. Но в света има много красиви жени.

Е, нацупи се.

Ама да се цупи.

Аз не харесвам модерното възпитание.

В края на краищата има един център на вселената и това съм аз!

Няма да го деля с подрастващи генийчета, я!

А сериозно- майки и баби, замислете се.

Любовта си е любов.

Но дали им правите добра услуга на дечицата?

Дали?

.

Таня Арабова