Говорещият с кучета

В малко градче в Колумбия, където къщите сякаш са направени от кал и надежда, живеело момче на име Елиан.

То било на осем години и откакто се научило да ходи, избягвало да говори с хората.

Не бил срамежлив, нито непокорен.

Просто не можал да намери думи достойни за хората.

С кучетата обаче общуването създавало друга история.

Родителите му го гледали как играе с „Мастило“ - бездомно куче, което го следвало навсякъде. Детето шепнело в ухото му, и му казвало неща, които никой не разбирал.

И най-странното: кучето отговаряло с жестове, погледи, къси и кратки излайвания.. Общували с свободно, по свой начин. Разбирали се удивително добре и това плашело хората от селото.

- Той не казва и дума в училище, но с това куче изглежда сякаш чете лекции", - казала веднъж учителката на родителите му.

Хората започнали да го наричат Детето - куче, понякога с нежност, понякога със закачки.

Но той не изглеждал разстроен.

Вървял из града със своята малка с глутница: Мастило, Сводник, Хъни и едно куче ,което нямало име, но имало счупен крак.

Всичко се променило за една сутрин.

Група държавни работници дошли в града, за да направят преброяване и да открият случаи на „специални деца. ” Забелязали Елиан.

- Детето има нужда от интервенция" - заявил психологът.

- Може да е аутизъм, може и друго, но трябва да го вземем и да се погрижим за него.

Родителите му, смирени, но мъдри, отказали:

- Той не е болен! Чува само неща, които вие момчета не чувате. - защитила го майката.

Властите настояли и тогава се намесил Дон Иларио - народният пастор който бил 70-годишен мъж, с повече побеляла коса, отколкото вяра, но със сърце, което знаело

как да различава святото от ежедневието.

 - Нека говоря с него - предложил той.

Седнал до Елиан и продължение на доста време нищо не казал. Просто гледал.

Изведнъж извадил сух хляб от джоба си и го счупил на две.

 -Елиан, знаеш ли, че Сан Роке говорил с кучета? - попитал той детето

- Казвали, че е луд. Но кучетата го следвали из цяла Италия. Човека дори излекувал раните си, когато никой друг не се приближавал до него. Мислиш ли, че е бил луд или е бил избран, защото е специален, различен?

 - Избран" прошепнал Елиан, за първи път на глас на някой, който не е бил част от глутницата му.

Дон Хилари мъдро се усмихнал:

- А може би и ти си точно такъв! Като него.

От този ден нататък пасторът станал негов съучастник. Завел го на църквата - не за да се моли, а за да му чете книги за светци, животни, странни деца, които били специални. Той го научил, че чувствителността не е слабост, а дарба и богатство.

Хората започнали да го виждат различен.

Годините минали.

Елиан пораснал, завършил като ветеринарен лекар благодарение на стипендия, с която самият дон Иларио го подкрепил.

Получи с писма и молби да ръководи приют за животни в Кали днес.

Първата му татуировка бил силуетът на кучето Мастило.

Втората татуировка било надпис който направил на ръката си със присъдата на своя живот: Понякога тези, които говорят най-малко, са тези, които слушат най-много.

от мрежата