Смисълът на живота

- Най-накрая дойде?

- Аха.

Смъртта седна на ръба на леглото и погледна нощното шкафче, отрупано с лекарства. Стандартният комплект: нощна лампа, която светеше цяла нощ, куп различни хапчета, чаша студен чай и книга с отметка.

Старецът погледна Смъртта спокойно, без страх. Чакаше я отдавна.

- Колко време ми остава?

- Две минути.

- А аз току-що се изпишках в пелените си.

Смъртта се засмя, оголвайки гнилите си, жълти зъби, а зелена светлина проблясваше в празните ѝ очни кухини.

- Харесвам хора с чувство за хумор.

Отново настъпи тишина. Секундите минаваха чудовищно бавно, сякаш часовникът беше спрял.

- Смърт, мога ли да ти задам един въпрос?

- Давай.

- Какъв е смисълът на живота?

Смъртта се изкикоти. Обикновено питаха: „Какво ще се случи след това?“ Никой вече не се интересуваше от живота, който отнемаше.

- Ти философ ли си?

- Не. Работих като учител през целия си живот. И винаги съм си задавал този въпрос. Какъв е смисълът на живота ми? Роди се синът ми. Мислех си, ето го, той е моят смисъл на живота! Смисълът на живота е продължението на живота! А ти го отне на осемнадесет.

Старецът говореше спокойно, спомените за отдавна починалия му син вече не раздираха душата му, болката беше изчезнала.

- Издържах го. Беше трудно, но оцелях. Реших, че смисълът на живота е любовта. Люба. Моята любов. Тя не можеше да живее с мен след смъртта на сина ни и не се нуждаеше от моята любов. Можехме да имаме още деца, но не. Тя си тръгна с друг.

Смъртта се изкиска. Познато нещо, колко пъти го беше чувала преди.

- И тогава реших, че смисълът на живота е моето призвание. Учих деца. Отдадох се изцяло на работата си. Вложих всичко, което знаех в съзнанието им, отдадох им се изцяло. Безсънни нощи, за да им предам повече, отколкото може да даде училището. Толкова много лица озарих с вдъхновение, толкова много ясни очи блестяха, слушайки ме с часове. И какво се случи?

- Какво? - хладно попита Смъртта.

- Да, нищо! В най-добрия случай сиви чиновници и бъбриви мениджъри. Тези, в които виждах бъдещи велики хора, станаха напълно безполезни. Измет. Веднъж Андрей Васнецов дойде при мен. В края на краищата, той беше моят любимец. Дойде като пиян дрипльо в Деня на учителя. И каза: „Напразно направи всичко това, Сан Санич. Напразно.“ В този момент сърцето ми спря да бие. Повече от половината от живота ми беше пропилян. Не оставих нищо след себе си. Нищо!

Стрелката на часовника пълзеше много бавно. Мина минута и половина. Смъртта стана от леглото.

- И така, какъв е смисълът на живота? Кажи ми, може би не е било напразно, че съм живял този живот и сега лежа тук замаян?

- Помниш ли Яна Смирнова в седми клас?

Старецът набръчка чело, опитвайки се да си спомни.

- Червенокосата?

— Да. същата, тя почина отдавна.

— Спомням си.

— Помниш ли как я спъна и тя полетя с всички сили и се приземи по лице в купчина кучешки изпражнения?

Старецът не обичаше такива спомени.

— Бях глупаво дете. Всички деца са жестоки.

— Няма значение. Започнаха да я наричат ​​„Янка Лайното“ и тя трябваше да се премести в далечно училище.

— И?

— Това е всичко. Целият ти смисъл в живота. Ти изпълни съдбата си.

Старецът ахна и се разтресе.

— Как така? — попита той сухо.

— Тя роди велик човек, политик, който ще остане в историята завинаги. Ти беше просто парченце от мозайка. Като повечето хора. Само парчета от пъзела. Нищо повече.

— Не. Не вярвам... Как е възможно това...

Смъртта не изслуша стареца и замахна с косата си над него. Сивата субстанция на душата напусна старото тяло, извисявайки се към тавана и разпадайки се на невидима пепел.

— Това е всичко — каза Смъртта и хвърляйки косата си през рамо, излезе от стаята.

Превод Любо Данков