Умираме без да разбираме нищо...
Страхотен мистичен монолог на Андрей Миронов

"Страдаме заради малки проблеми, от които никой не се нуждае, прахосваме мислите и чувствата си напразно, гледаме под краката си от раждането си, само под краката си. Помнете как ни учат от детството: "Гледай под краката си... Гледай да не паднеш... "
Умираме, без да разберем нищо: кои сме и защо сме тук.
Междувременно някъде дълбоко в нас живее един стремеж: там, там горе, дом! Към далечния свят, от който сме дошли.
А къде живеят хора като нас? Само те са у дома и щастливи.
Дори ми се струва, че понякога мислят за нас. Толкова ни съжаляват.
Не го ли усещаш? Помните ли, че не сте имали усещането, че някой ви съжалява и ви чака?
Защо влюбените гледат звездите? Защо толкова ги привлича небето? И се отваря пред тях като врати към един безкрайно познат свят. Защо мечтаем за усещането за полет от детството?
И тогава, когато остареем, сънуваме, че падаме, падаме бързо. О, това чувство е ужасно!
Но явно още не сте го сънували.
Защо говорим на езици, които не познаваме в сънищата си напълно свободно? Защо виждаме очевидно невероятните пейзажи и сгради, които са ни познати и които никога досега не сме виждали.
Защо? И чувства, необикновени, ярки, горещи, които през деня забравяме!..
Срещали ли сте някога хора, които не сте виждали преди? Да разпознаеш стари познати, с едно движение, по миризмата?..
И думите, адресирани към нас, които никой не каза!..
Обаждат ни се, молят за помощ, предупреждават ни за опасността... Десетки и стотици гласове. От къде? То тече в кръвта ни.
Ако всичко това не се случваше... Ех, само да не беше! Дали ще си струва да живееш толкова кратък живот, кратък като миг?
Но в този кратък живот се раждаме и умираме десетки пъти за много други хора... Какво е това? Кажи го!.. Това фантазия ли е?
Но те са повече от цял живот. Защо ги убиваме?
Те живеят в нас поради някаква причина. Вижте хората.
Щяха ли да започнат да се обиждат, да се мъчат, ако знаеха? Какво като са знаели, че са едно цяло?
Само да помнят, че животът им е толкова кратък, и да познаят желанието си да видят този далечен свят.
Всичките ни нещастия са временни.
Нашите деца или внуци или правнуци, те ще го получат.
Те изхвърлят малките неща. Повярвайте ми, те ще се обичат.
А те ще казват на децата си: "Не гледай под краката си, вдигни глава! "
От филма "Фантазията на Фарятиев" 1979 г.
А. Миронов