Свобода на изразяване
Тези от нас, които пишат, споделят или изразяват идеи, мъдрост или каквото и да е, от която и да е платформа, знаят, че диалогът е част от играта. Изразяването на мнение означава отваряне на вратата към други гледни точки. Да задаваш въпроси означава да приемаш, че и ние ще бъдем разпитвани.
Но има нещо, което не бива да се бърка: свободата не е синоним на агресия, а несъгласието не е същото като дисквалифициране.
В днешно време изглежда, че ако някой постави граници, това е защото „не е надхвърлил“ системата. Че ако искаш уважение, тогава защитаваш системата. И не.
Уважението не принадлежи на никоя система.
То не е верига.
То не е признак на слабост.
То е минимална основа, за да има смисъл всеки обмен.
Всички сме били от двете страни на екрана. Чели сме мълчаливо, а също така сме писали активно. Знаем колко лесно е да интерпретираме погрешно тон, да проектираме болка или да реагираме от собствените си вътрешни чувства. Ето защо, повече от всякога, е необходимо да правим разлика между обсъждането на идеи и атакуването на хора.
Можете да се конфронтирате, без да унижавате.
Можете да не сте съгласни, без да осмивате.
Можете да посочите нещо, без да омаловажавате.
И има още нещо, което си струва да се отбележи: ако не харесвате дадена статия, ако дадено мнение не ви резонира, ако някое съдържание просто не е за вас… можете да продължите напред. Можете да го пропуснете. Не всичко изисква реакция. Не всичко изисква коментар.
Така че защо да изпускаме тази отрова върху другите?
Каква празнота се задейства, когато чувстваме нужда да излеем омразата си там, където бихме могли просто да продължим напред?
Това е неудобен, но необходим въпрос. Защото преди да пишем от място на раздразнение, може би би било разумно да анализираме какво се е раздвижило вътре в нас. Понякога това, което ни притеснява външно, е просто отражение на нещо нерешено вътрешно.
Когато един обмен на реплики загуби уважение, той престава да бъде разговор и се превръща в битка на еготата. И на тази арена никой не печели. Да говориш ясно не е насилие.
Поставянето на граници не е нетолерантност.
Отговарянето с неутрален тон не е опитомяване.
Може би истинската свобода не е в това да кажеш първото нещо, което ти идва на ум, без филтър, а в това да стоиш твърдо и да запазиш достойнство в процеса.
Това важи за всички нас.
За тези, които пишат.
И за тези, които четат.
Джулиет Гутиерес (Juliett Gutierrez), FB
Превод Ивайло Добрев