До всички нас, които сме загубили някого, и въпреки това оставаме прави

Като човешко същество, смъртта не е нещо, за което мислите. Тя е нещо, от което страдате. Тя идва без предупреждение или цел; тя идва с трясък, нарушавайки вътрешния ви ред, прекъсвайки приемствеността и оставяйки преди и след, за които никой не е искал. Появява се празнота - не символичната, а истинската: столът, на който никой вече не сяда, името, което никога повече няма да бъде произнесено, автоматичният жест на търсене на този, който вече не е там. Загубата носи със себе си състояния, които не са избрани: болка в гърдите, самота дори когато сте заобиколени от хора, безнадеждност, вина за това, което не е било казано, гняв от необратимото, умора от съществуването. Няма благородство там, няма поука; има само разрив. Най-често срещаната човешка грешка е желанието да избягаме: да притъпим болката, да се разсеем, да я одухотворим преждевременно. Това не носи баланс; потиска. Отричаната болка не изчезва: тя се превръща в твърдост, скръб, мълчаливо примирение. Скръбта не се преодолява, тя се изтърпява. Със сълзи, ако дойдат, с гняв, ако изригне, с дни, когато просто дишането е достатъчно. Тук душата получава удара; тя чувства, свива се, става разстроена. Принуждаването ѝ да „бъде добре“ е вътрешно насилие. Душата не се нуждае от речи; тя се нуждае от разрешение да се движи, без да бъде в капан.

Духът, от друга страна, не страда като човека, не от студенина, а защото не е обвързан със загуба. Но той не утешава, не обяснява, не оправдава... той наблюдава, без да бъде пометен.

Смъртта не учи на нищо; тя не образова, нито оформя. Тя оголва. Тя отнема приемствеността, въображаемото бъдеще, илюзията за безкрайно време, разказа, който те е поддържал. Когато всичко това падне, остава това, което винаги е било там и не си искал да видиш: къде си спал, къде си живял по инерция, къде си отлагал истината си. Духът не се учи от смъртта; той вижда това, което шумът на живота е прикрил. Тук не става въпрос за това да направиш болката красива, а за това да не ѝ позволиш да управлява. Тялото не разбира смисъл; то се нуждае от освобождаване, глътка въздух, движение, за да премине през удара, без да се разболее. Умът е дисциплиниран, не за да забрави, а за да избегне превръщането на болката в идентичност. Душата не е потисната; позволено ѝ е да скърби, без да се задържа в нея. А духът изпълнява единственото си задължение: не да утешава или обяснява, а да приема насока.

Болката не се елиминира; тя се трансформира в сила на разрив. Тъгата се превръща в трезвост, отсъствието в яснота, а крехкостта в водещ принцип. Смъртта не идва, за да те подобри или издигне; тя идва, за да разбие лъжата, че има време за по-късно... Защо? Ако след загуба продължаваш да толерираш това, което те потиска, и живееш на автопилот, болката те е завладяла. Ако нито бягаш, нито го романтизираш, смъртта престава да бъде заплаха и се превръща в граница, а ясната граница не образова, а те принуждава да заемеш позиция, истинска и будна.

До всички нас, които сме загубили някого и въпреки това оставаме прави; до тези от нас, които носим истинско отсъствие и избираме да не живеем в него. Болката беше истинска и емоцията на душата си имаше своето време, но ние не дойдохме, за да останем закотвени там; дойдохме, за да продължим напред. Промяната на перспективата не означава отричане на това, което беше почувствано; това не означава да позволим на страданието да се превърне в наша идентичност. Става въпрос за това да приемем загубата и да я превърнем в източник на сила, яснота и посока. Става въпрос за това да не позволяваме на спомена да ни обвързва и да не позволяваме на тъгата да ни управлява. Духът не се спира на това, което липсва; той разпознава това, което остава, когато всичко останало се разпадне.

Това писание е за онези, които са превърнали удара в сила и са избрали да стоят изправени, истински и будни, без да отричат болката и без да бъдат хванати в капан от нея. Ето ни... все още сме прави.

Джулиет Гутиерес (Juliett Gutierrez), FB

Превод Ивайло Добрев