За родителите и децата
Когато вярвате, че децата ви принадлежат на вас, вие повтаряте същата измама, която ви е покорила...
Има нещо, което много родители правят, без да го осъзнават, и това създава хора, които по-късно отразяват това поведение, живеят апатично, правят неща без истинско желание, изпълняват рутини, които не се усещат като техни собствени, и носят дълбоки разочарования, дори когато всичко изглежда наред. Хора, които са изучавали предмет, който не обичат, които имат убеждения, които не чувстват, които защитават идеи, които никога не са избирали съзнателно. Цели животи, изживяни от задължение, инерция или мандат. Това не се появява от нищото; има ясен произход.
Започва, когато човешкото същество е лишено от ранна възраст от правото на избор; когато е принудено да поеме по предварително определен път, идентичност или цел. И този механизъм, който системата управлява в голям мащаб, се възпроизвежда първо на най-интимното място: семейството. Системата прави с нас това, което ние, често без да го осъзнаваме, правим с децата си.
Ролята на бащата и майката, както е конструирана, съдържа опасен капан: идеята, че децата ни принадлежат. Че те са продължение на самите нас. Че трябва да бъдат продължение на това, което сме били, или, още по-лошо, на това, което не бихме могли да бъдем. В това се крие една от най-дълбоките форми на манипулация.
Когато родител тласка детето си да следва определена религия, специфична политическа идеология, определена професия, определени вкусове, начин на мислене или живот, това не винаги е от злоба. Често произтича от фрустрация, от страх, от чувството, че е провалил себе си. Но ефектът е един и същ: детето престава да бъде субект и се превръща в проект. Това не е чиста любов; това е проекция. И посланието, което се предава, дори и неизказано, е брутално: животът ти не е истински твой; аз ще го живея чрез теб.
Индоктринацията започва у дома. Когато принуждавате детето да повтаря вашата религия, да възприеме вашата политическа позиция, да прегърне вашите ценности безрезервно, да мисли като вас, да живее както сметнете за правилно, вие не го ръководите; вие го програмирате. Това е абсолютно същият метод, използван от Йехова Сатана и неговата система; То не позволява истински избор, то подтиква, то внушава вина, то възнаграждава послушанието и наказва отклонението. То се маскира като грижа, то се маскира като добро, то се маскира като любов, но все пак е натрапване.
Много родители оправдават това натрапване, като казват, че е за доброто на детето им, че искат да му спестят страданието, че се стремят да го държат далеч от злото. Но тази логика принадлежи към същия дуалистичен капан на системата. Защото в този свят доброто и злото не съществуват като абсолют; това разделение е част от механизма за контрол. Това, което съществува и е много по-сериозно, е отказът от правото на избор. И когато на един дух е отказан избор, паметта му за себе си се прекъсва.
Тук се крие същината на въпроса, обезпокоителният момент: детето не е твое продължение. То не е твое наследство. То не е твоя собственост. Това не е твоят втори шанс. Детето е друг Дух, несъздаден, хванат в капан в този свят, борещ се като теб да си спомни и да се освободи. Те не са дошли, за да изпълнят вашите очаквания, да поправят вашата история или да поддържат вашата идентичност. Те са дошли, за да открият своята собствена.
Когато един родител не може да приеме това, когато има нужда детето му да бъде същото, да мисли същото, да вярва същото, да живее същото, това, което всъщност защитава, е собственото му ранено его. Страхът им, че детето ще разбие семейния наратив. Страхът им да бъдат разобличени като някой, който не е смеел. Тогава се появява контрол: да решават вместо тях, да имат мнение за всичко, постоянно да поправят, да не допускат грешки. Това не е напътствие; това е окупиране на вътрешното пространство на детето. Това е демиургът в домашна форма.
Щетите не винаги са очевидни веднага. Те се проявяват години по-късно в празни възрастни, в половинчати животи, в тих гняв към родителите им, в дълбоко вътрешно разединение. Хора, които не знаят кои са, защото никога не са били способни да слушат себе си. Хора, които живеят просто защото трябва. Защото, когато никога не избираш, научаваш, че любовта е обусловена от послушание.
Да видиш дете от гледна точка на Духа променя всичко. Когато разберете, че те не принадлежат на вас, че не са тук, за да изпълнят чужд план, че не сте дошли да ги спасите или насочите, а да не се намесвате, нещо си идва на мястото. Да придружаваш не е да насочваш. Да образоваш не е да клонираш. Да обичаш не е да притежаваш.
Освобождаването на дете не е да го изоставиш. Не е да се превърнеш в негов емоционален, психически и духовен затворник. И въпросът, който често не си задаваме, остава: наистина ли позволявате на детето си да избира или му давате избор само от менюто, което сте одобрили?
Прекъсването на цикъла не започва с обвиняване на системата. То започва с прекратяване на нейното възпроизвеждане. Защото никой Дух не се събужда под натиск и никой не напуска този затвор, носейки недовършените мечти на друг.
Джулиет Гутиерес (Juliett Gutierrez), FB
Превод Ивайло Добрев