Религията ни даде и опасна отстъпка:

можете да правите каквото си искате, защото винаги ще има прошка. Защото винаги ще има кръв на някой друг, която да покрие греха ви. Защото винаги ще има спасител, който да понесе това, което отказвате да видите. Така се е оформило чакането. Удобно чакане. Анестезиращо чакане. Чакане, което ни държеше да спим, докато светът се разпадаше, и ние с него.

Да се разидентифицираме с това не беше лесно. Не беше нова идея или духовна прищявка. Беше вътрешен разрив. Защото означаваше да пробием цели пластове догма, вина, страх, рай, ад и обещание. Пластове, които ни съпътстваха през целия ни живот, пластове, които оформяха начина ни на мислене, чувстване и оправдаване на себе си. От вътрешния пулс, от сърдечния ритъм, от разпознатия Дух, нещо започна да става очевидно: никакъв външен спасител не идва да спаси спящ Дух. Никаква автоматична молитва не поправя това, което не е признато. Никой ритуал не заличава това, което не е разбрано.

Не става въпрос за вяра или невярване. Става въпрос за виждане. За запомняне. За приемане. Защото от Духа няма боклук, който можеш да изхвърлиш и да останеш същият. Няма изповед, която да може да те опростява от това, в което не вярваш. Няма кръвта на друг човек, която да оправдае летаргията и забравата ти. Чакането беше част от измамата. Първородният грях, програма. Адът, инструмент за контрол. Външният спасител, перфектното извинение да не се събудиш.

И тогава разбрахме нещо неудобно, но освобождаващо... никой не идва. Никога не е идвал. Никога няма да дойде. Не защото сме осъдени, а защото работата не може да бъде делегирана. Истинското действие на Духа не е да се молим, а да поемем отговорност. Не е да чакаме изкупление, а да го въплътим. И това боли повече от всеки пирон, защото ти връща това, което ти е било отнето от самото начало: отговорността да се събудиш без посредници, без извинения, без спасители.

И ако има едно нещо, което мога да кажа с абсолютна яснота, то е следното: най-хубавото нещо, което ми се е случило, беше да не вярвам повече, а да разпозная моя Дух. Разбиране на целия механизъм, виждане на рамката, отлепване слой по слой от догми, религии, манипулативни вярвания и поробващи доктрини. Да се освободиш от лъжа, щателно изработена от самото начало, където никога нямаше истински отговори, само обещания, обвинения и страх. Разпознаването на Духа означаваше да спреш да търсиш навън, да спреш да чакаш, да спреш да се подчиняваш от ужас. Това означаваше да си спомня кой съм без посредници. И щом това се случи, няма рай, който да те съблазни, нито ад, който да те плаши, защото разбираш, че цялата измама се е основавала на това, че никога не си гледал навътре."

Джулиет Гутиерес (Juliett Gutierrez), FB

Превод Ивайло Добрев