Приказка

Имало едно време, в далечна плерома, отвъд времето, формите и цялото творение, имало място, където имената не съществували, защото никой не се нуждаел от тях. Нямало история, нямало минало, нямало бъдеще. Нямало липса, нямало цел, защото всичко Било.

Там обитавали несътворените Духове, родени от Абсолюта, цялостни, суверенни, без фиксирана идентичност, без страх, без желание, без нужда да се превръщат в нещо различно от това, което вече са.

Един ден – ако нещо извън времето може да се нарече „ден“ – се появила покана.

Не било заповед.

Не било заплаха.

Било представено като примамливо предложение.

Обявен бил Фестивал. Щял да бъде построен грандиозен театър, цяла вселена, с пейзажи, тела, емоции, продължителност, раждане и смърт. Влезлите можели да участват отвътре, да живеят интензивно, да изпълняват роля.

Не се говорело за рискове.

Не се говорело за последствия.

Не се говорело за загуба. Имало нещо неизказано. Някои Духове не изпитвали интерес.

Други наблюдавали, без да помръдват.

А някои, не от наивност, а от любопитство, приели... Така започнало всичко.

Преди да влязат в театъра, поканените Духове преминали през спокойно, почти красиво преддверие, много добре украсено с планини, реки, морета и синьо небе... Там се случило най-важното.

Първо, те получили душа. Това била чувствителна, доброжелателна обвивка, способна да чувства, да се свързва и да изпитва емоции. Тя служела за взаимодействие със сцената, без да се счупи.

След това им бил даден разум. Това бил функционален инструмент, предназначен да интерпретира света, да мисли, да планира, да се адаптира и да следва правила и сценарии.

След това започнали да обличат костюмите, воалите.

Един воал, наречен тяло.

Друг, наречен име.

Трети, наречен лична история.

След това семейство, език, научени емоции, време. И тогава се случило това, което никога не било обявено, което никога не било обяснено, което никой съзнателно не е приемал:

Забрава…

Не било казано: „Ще забравиш кой си.“

Защото, ако беше казано, никой нямаше да влезе в театъра.

Когато завесата се вдигнала, Духът вече не се разпознавал като Дух.

Душата чувствала.

Умът мислел.

И героят вярвал, без съмнение, че това е всичко, което е.

Сцената се наричала „свят“.

Там героят се раждал малък, уязвим, зависим. Научавал се да говори, да се подчинява, да мисли така, както мисли околната среда. Умът повтарял това, което казвала сцената. Душата чувствала какво се случва. А Духът наблюдавал… без все още да знае, че наблюдава.

Героят обичал, страдал, борел се, губел, търсел смисъл. Приемал ролята много сериозно. Защитавал болката си. Оправдавал историята си. Страхувал се да не загуби това, в което вярвал, че е. И това, което героят не виждал, било, че има публика. Имало хора, които проектирали театъра и коригирали правилата му. Имало хора, които гледали пиесата и се хранели с драмата, страха, желанието, борбата на актьора да повярва, че е истински.

Имало публика, която не създавала нищо, а подсилвала всичко. Всеки път, когато героят се идентифицирал с ролята си, публиката аплодирала.

Аплодисментите не звучали като шум.

Чувствали се като потвърждение, като важност, като страх от провал. Така се поддържал театърът.

Но не всички представления били еднакви.

В някои нещо се счупило.

Героят, по средата на пиесата, усетил пауза. Лека дистанция.

Яснота, която не се вписвала в сценария. Не идвала от ума.

Умът продължавал да говори. Не идвал от душата.

Душата продължавала да чувства. Идвала от Духа... този далечен, но винаги присъстващ пулс.

Духът започнал да разпознава себе си.

Не като идея.

Не като вяра.

Но по-скоро като мълчалива сигурност:

„Действам“, каза си той…

От този момент нещо си дошло на мястото.

Умът продължил да мисли, но вече не командвал. Душата продължила да чувства, но вече не се влачела. Персонажът продължил да живее, но вече не управлявал. И Духът наблюдавал.

Той не избягал.

Не атакувал театъра.

Не презирал героя.

Просто наблюдавал.

И наблюдавайки, престанал да бъде в капан.

Фестивалът имал неписано правило.

Който напускал театъра, без да си спомня, се връщал към друго представление, с друг костюм, друго име, друг сценарий. Напускането не било свобода.

Това било повторение. Истинската пукнатина се криела в спомнянето в пиесата.

И така, когато пиесата достигнала последния си акт, нямало мистични откровения или окончателни награди. Нямало преминалите уроци или знанията, които да се празнуват.

Защото тогава се разбира същността:

Това не било преживяване.

Не било училище.

Не било учебно преживяване.

Това било капан.

Елегантен, добре замислен капан, поддържан от аплодисменти, от сценарии, от размиването на границите между актьор и герой. Капан, представен като възможност.

И всичко, отдадено на участие в него, било просто реквизит.

Тялото било реквизит. Умът бил реквизит.

Душата била чувствителен реквизит, предназначен да се движи в този свят.

Името, историята, времето, емоциите – всичко заимствано, функционално само в рамките на театъра.

Нищо от това не принадлежало на Духа.

И когато актьорът осъзнал това, без вина, без гняв, без драма, се случило необратимото: той спрял да се обърква с костюма. Той разбрал, че никога не е бил героят, че никога не е бил непълен, че никога не е трябвало да учи нещо, за да бъде това, което е.

Нямаше изкупление, което да се постигне. Нямаше еволюция, която да се изпълни. Нямаше непогасен дълг, който да се плати.

Имало само отдръпване на вниманието. Декорът загубил силата си. Сценарият се разтворил. Аплодисментите престанали да имат значение. Творбата не се трансцендирала; тя просто била изоставена.

И тогава, без пътуване, без преход, без изкачване, се случило единственото истинско нещо:

връщането към произхода... Не като някой, който се завръща преобразен,

а като някой, който осъзнава, че никога не е преставал да бъде.

И така, когато истории, които не се стремят да учат, а да помнят, приключат, се казва:

И така, завръщането към произхода, най-накрая, е дадено. Епилог:

Театърът продължава за другите.

Фестивалът все още продължава.

Капанът остава поставен.

Но за тези, които помнят, представлението е приключило.

Juliett Gutierrez

Превод Ивайло Добрев