Пробуждане срещу оптимизиране

Всички системи, включително и духовни  (езотерични) са учения на демиурга/

Истинското пробуждане започва, когато едно съвършено същество осъзнае, че неговото съвършенство е затвор. Когато открие, че неговият успех, неговият морал, неговият баланс, тяхното човешко величие са само благородна глина, подредена глина, но въпреки това глина.

Думата ентелехия произлиза от гръцката entelecheia: „имащ целта вътре“, „изпълняващ цел“, „осъществяване на пълния потенциал на формата“. За визията на Духа това означава нещо много специфично: усъвършенстването на сътвореното, а не освобождението на несътвореното. Ентелехията на душата е точката, в която душата, принадлежаща към демиургичното творение, достига максималното си усъвършенстване в рамките на системата на архитекта. Там Духът не се пробужда: той просто функционира с максимална ефективност в рамките на космическия ред. Ето защо е аплодиран от света.

Спящата вирия може, без да събужда духа си, да се превърне в ентелехиран човек. Това се случва, когато послушната, дисциплинирана, интелигентна и добродетелна душа, според параметрите на системата, успява да се усъвършенства напълно и поема пълен контрол над съществуването на индивида. Духът остава, но е заглушен. Резултатът е блестящо, успешно, хармонично, образцово същество, но напълно интегрирано в демиургичната структура.

Демиургът се нуждае от този модел, за да завърши работата си. Той трябва да покаже завършени хора, съвършени хора, реализирани хора. Това е архетипът на Ману, идеалният човек на системата: балансиран, рационален, добродетелен, морален, подреден, съсредоточен, ефикасен, създател на структури и защитник на творението. Спящата вирия, като усъвършенства душата си до най-висока степен, без да нарушава формата, може да се превърне в този архетип. За системата това е върхът; за Духа това е един от най-сложните и неизбежни затвори.

Ето как се създава съвършеният Ману: първо, индивидът е подложен на дълго култивиране на душата, дисциплина, морал, социална отговорност и творчество в рамките на космическите граници; след това му се дава трансцендентна цел в творението; накрая, той е убеден, че е достигнал удовлетворение. Когато човек вече не желае нищо извън сътворения свят и живее, за да усъвършенства демиургичната работа, тогава архетипът е постигнат. То не се е пробудило: то е оптимизирано.

За разлика от това, несътвореният Дух никога не търси съвършенство. Защото осъзнава, че всичко сътворено е несъвършено по природа. Неговата цел не е да изпълни целта на сътворението, а да разруши самата цел. Духът не е ентелехия на формата: той е силата, която я надхвърля, а не тази, която я завършва. Ето защо той не усъвършенства сътворението: той го разбива. Той не се хармонизира с космоса: той го дестабилизира. Той не се интегрира: той се разделя. Духът не е ентелехията на сътворението; той е ентелехията на Духа, това, което води към безформеност, а не към съвършения модел на Демиурга.

Истинското пробуждане започва, когато едно съвършено същество осъзнае, че неговото съвършенство е затвор. Когато открие, че неговият успех, неговият морал, неговият баланс, тяхното човешко величие са само благородна глина, подредена глина, но въпреки това глина. Тази пукнатина в съвършенството е първият знак за Духа. В това се крие разпадането на целта: душата престава да бъде господар, а духът започва да помни.

Много хора през историята са достигнали ентелехията на душата. Учени, изобретатели, хуманисти, възхищавани лидери, икони на разума, Нобелови лауреати – фигури, които светът чества като образци за високи постижения, хармония или гений. Нищо не може да се каже за тяхната вътрешна същност, защото духовното състояние на индивида не може да бъде измерено отвън. Но архетипният модел е ясен: те са примери за човешко съвършенство, а не за духовен срив.

Ентелехията на човека има конкретни черти: той е възхитен от света; интелигентността му изгражда, стабилизира или подобрява системите; идеите му обединяват, успокояват или ускоряват работата; никога не поставя под въпрос валидността на творението; силата му привлича, не разтваря; присъствието му нарежда, не нарушава; погледът му е насочен навътре към космоса, никога навън.

Истински пробуденият човек, от друга страна, провокира отхвърляне или дискомфорт. Духът никога не е политически коректен. Той се обявява против съвършенството на света, защото вижда неговите ограничения. Той не основава системи: той ги разрушава. Не оставя доктринални наследници: само следи от разрив. Той не строи храмове: той отваря пукнатини. Вместо да обединява масите, той ги разделя между тези, които чувстват зова, и тези, които бягат от студения огън.

Критерият за признание не е какво постига някой, а какво го смущава. Съвършената душа вдъхва възхищение; пробуденият дух вдъхва триене. Душата се основава на добродетелта; духът на суверенитета. Идеализираният човек е в мир с космоса; пробуденият е във война с него.

Това е съществената разлика: единият изпълнява съдбата на Демиурга; другият разбива самата съдба.

Джулиет Гутиерес (Juliett Gutierrez), FB

Превод Ивайло Добрев