Ковид пландемията. Да умреш в живота, или да си спомниш кой си

След пандемията светът никога не беше същият. Улиците се изпълниха отново, но нещо вътре в милиони хора остана празно. Непреодоляна скръб, нови фобии, ирационални страхове, тихи депресии. Мнозина се научиха да оцеляват, но малцина живееха отново. И не просто вирус разболя човечеството; това беше невидимият удар по ума, по опитомената душа, която не знае какво да прави, когато контролът изчезне.

Оттогава колективната душа е ранена. Душата, която принадлежи към демиургичната система, се нуждае от контрол, ред, структура. Когато светът спря, тази структура се счупи и човешката душа беше изложена на собствената си бездна. Това, което днес наричат „психични разстройства“, не са просто химически дисбаланси: те са фрактури между програмираната душа и духа, който се опитва да си спомни своята свобода.

Но душата не може да се справи с това, защото нейната природа е да се подчинява. Душата е създадена, за да държи съществото в емоционално-умствения механизъм на системата. Ето защо депресията, тревожността и фобиите стават толкова трудни за преодоляване: душата ги използва като механизми за контрол. Тя ви убеждава, че не можете, кара ви да вярвате, че проблемът е във вас и така Демиургът продължава да се храни с вътрешното износване.

Търсенето на професионална помощ не е слабост; това е акт на оцеляване. Но дори това се превръща в лукс, когато самата система превръща психичното здраве в стока. Плащането за психолог, психиатър или терапия се превръща в непосилно бреме, когато тялото е уморено, а душата се вкопчва в страха. Ето защо мнозина се отказват, не защото им липсва смелост, а защото системата е проектирала емоционалната им разруха с прецизност: тя ги изолира, обвинява ги и след това ги тласка до краен предел.

Самоубийството, следователно, не идва като импулс, а като капан. Това е последният опит на душата да избяга от болката, която самата тя създава. Демиургът шепне: „Сложете край на това, няма изход.“ Но духът знае, че има. Духът не мисли, не разсъждава, не анализира: духът помни. И този спомен, дори и да е само проблясък, искра, е достатъчен, за да започне да се издига отново от дъното.

Духът не обещава, че болката ще изчезне; той обещава, че няма да те притежава. Когато няма пари за помощ, когато няма сила да говориш, когато всичко вътре се превръща в шум, единственото истинско убежище е да се върнеш към вътрешната тишина, където духът диша. Онзи момент, в който спираш да се бориш с мисълта и просто наблюдаваш от несътвореното. Там капанът отслабва.

Защото душата може да се разболее, умът може да се срине, но духът не се срива. Всичко, което иска, е да не се поддаваш на гласа, който ти казва, че не можеш да го понесеш повече. Този глас не е твой. Той принадлежи на системата. И когато решиш да останеш, да се съпротивляваш, да дишаш още един ден, въпреки че всичко боли, Демиургът губи частица от контрола си.

Съпротивата, следователно, е духовен акт. Не на сляпа вяра, а на бунт. Всеки път, когато избираш да живееш, дори без да разбираш защо, духът печели още малко. Няма окончателно падение, докато в теб остава несътворената искра, която помни своя произход. И тази искра, макар и малка, е по-голяма от всяка тъмнина, която се опитва да я угаси.

Джулиет Гутиерес (Juliett Gutierrez), FB

Превод Ивайло Добрев