Прошка без граници = самопредателство

Прошката не е проблемът.

Проблемът е, когато идва твърде рано.

В много духовни учения се очаква да простиш бързо. Да бъдеш над болката. Да „пуснеш“. Да запазиш мир. Но когато го направиш, преди да си признал какво точно ти е било причинено, ти не лекуваш. Ти се отказваш от себе си.

Това не е духовна зрялост. Това е замръзване.

Когато прескочиш вътрешната реакция, когато не си позволиш да кажеш „това ме нарани“, „тук беше прекалено“, тялото остава в защита. Усмивката може да е там, но напрежението остава. И то се натрупва.

Много хора казват „простих“, а после: – се чувстват изтощени

– губят посока

– трудно се доверяват

– повтарят едни и същи ситуации

– или започват да се разболяват

Не защото не са достатъчно осъзнати, а защо са преглътнали нещо, което е трябвало да бъде чуто.

Прошката без граници учи човека, че вътрешната му истина няма значение. Че мирът е по-важен от самоуважението. Че е по-добре да се нагодиш, отколкото да бъдеш честен.

Истинската прошка идва след яснота. След назоваване. След възстановяване на вътрешната опора. Тя не се насилва и не се изисква. Тя се случва, когато вече не се защитаваш.

Понякога най-здравото нещо не е да простиш.

А да спреш да допускаш.

Да се отдръпнеш.

Да затвориш врата.

Прошката не е морален дълг.

Тя е естествен резултат от цялост.

И ако още не е дошла — значи има нещо, което все още има нужда от внимание, не от прикриване.

Въпросът не е:

„Прости ли?“

Въпросът е:

Къде се отказа от себе си, за да запазиш мир?

Северина Ангелова