Отвращението

Преди време бях писала за точката на пречупване.

Онази вътрешна граница, след която вече не сме същите хора.

Нито в работата.

Нито в отношенията.

Нито в начина, по който гледаме на себе си и на света.

След тази точка почти винаги идва безразличието.

Но много малко се говори за това какво стои между тях.

За онзи преходен момент, който често е най-важният и най-неразбран.

Там стои една емоция, която социално е обявена за лоша, срамна, неприемлива.

Емоция, за която хората не обичат да говорят, а още по-малко – да си признават, че изпитват.

Тази емоция е отвращението.

Не като демонстрация.

Не като агресия.

А като тих, дълбок вътрешен сигнал.

Отвращението не е морална категория.

То не е „добро“ или „лошо“.

То е биологично.

Инстинктивно.

Животоспасяващо.

Когато усетим миризма на развалена храна, не сядаме да философстваме.

Не си казваме „не е учтиво да отказвам“.

Просто не ядем.

И така пазим живота си.

Когато усетим изтичане на газ или на амоняк в помещение, не стоим да анализираме.

Тялото реагира първо.

Появява се силно отблъскване и желанието да избягаме.

И точно това ни спасява.

Същият механизъм работи и в отношенията между хората.

Понякога няма скандал.

Няма голяма драма.

Няма ясно „лошо“ поведение, което да покажеш с пръст.

Но започваш да усещаш напрежение, стягане, вътрешно свиване, когато си с даден човек.

Някой постоянно подценява думите ти, уж на шега.

Прекрачва граници, които ти усещаш като важни.

Кара те да се съмняваш в себе си.

След срещите си по-уморен, по-празен, по-напрегнат, отколкото преди тях.

И там, точно там, се появява отвращението.

Не като мисъл, а като телесна реакция.

Като вътрешно „не мога повече“, което още няма думи.

И вместо да се запитаме защо се появява, ние започваме да го отричаме.

Да се срамуваме.

Да си казваме, че сме прекалено чувствителни.

Че трябва да сме по-разбиращи.

По-толерантни.

По-търпеливи.

А истината е проста и много трудна за приемане:

отвращението е последният ясен сигнал преди пречупването.

То идва, за да ни каже, че там е опасно.

Не физически.

А опасно за личността, за психиката, за идентичността, за вътрешния ни свят.

Ако този сигнал бъде чут, човек си тръгва навреме.

Ако бъде игнориран – започва търпението.

И тогава се случва най-лошото.

Привикваме.

Адаптираме се.

Оцеляваме.

Докато не стигнем до безразличието –

онова празно, мъртво „все ми е едно“.

Затова ще го кажа без заобикаляне.

Когато почувствате отвращение – бягайте.

Не го рационализирайте.

Не го оправдавайте.

Не се срамувайте от него.

Това не е слабост.

Това е инстинкт за самосъхранение.

И ако никой досега не ви го е казвал –

отвращението не идва, за да ви направи лош човек.

То идва, за да ви спаси,

преди да се счупите и да започнете просто да съществувате, вместо да живеете.

С любов и разбиране

Надежда Димитрова, психолог