Бета блокер

Ако сте творец и започнете да вдигате кръвно, никога, ама никога не приемайте бета блокер. Ще ви превърне във влечуго.

Не бях писал година и половина почти. Лошото е че не ми се и пишеше. Загубих почти всякакъв интерес дори към живота.

Докато, преди десетина дни, все пак се зароди някаква мисъл в главата ми.

– Боже, защо станах такъв? – запитах се. Не се вълнувах от нищо. Не се ядосвах дори, а съм с буен темперамент.

Върнах се назад във времето и почнах да мисля. Чудех се, какво се е променило в живота ми. Знаех, че има нещо. Да, тогава почина тати, а дори не съм го сънувал още. Напоследък не сънувах нищо.

– Като змия съм – мина през главата ми – Превърнах се в змия. Мисли глупако. Химия някаква е това. Нещо те трови! Та, ти си лекар! Мисли! Алкохолът? Едва ли! Винаги съм прекалявал с алкохол.

– Бета блокера – почти изкрещях тогава – Бета блокера... Той ме прави като змия. Убива мислите в глава. Чувствата! Затова се и задушавам вечер. Затова не мога да дишам. Само от това е!

Да, сваля пулса. Напоследък ми беше паднал на 72, а винаги е бил над 90. Как и иначе, при нервак като мен? Разширява и съдовете! Затова пада и кръвното. Но, бета рецептори има по цялото тяло. Препаратът не може да действа избирателно. Действа върху цялото тяло. Имаше още нещо... епинефрина... норадреналина... Бета блокерите бяха забранени при спортисти. Изписваха се и при психични разстройства.

Толкова знания ми бяха останали от студентските години. Все пак, това са препарати, с които работят кардиолози.

Почти скочих от мястото си. Отворих фармакологията! И тогава всичко си дойде на място. Фармакокинетика! Фармакодинамика! Невротрансмитерите... Допамина... Серотонина... Ендорфините.... Норадреналина... Епинефрина...

– Боже... Боже... – само си повтарях – Как съм могъл да го забравя? Затова си без мисли, глупако, без чувства и без... Всичко е химия. Животът е химия. Дрогиран си, глупако. Дрогиран си! Живееш без бета рецептори!

Веднага звъннах на д-р Ганов.

– Докторе – почти се развиках в слушалката – Няма да пия повече лекарството ти.

– Чакай сега! Чакай малко! Как така няма да го пиеш? – притесни се и нашият.

– Така, как? Как не се пие лекарство?

– Сърцето, как е?

– Прекрасно е.

– Кръвното?

– Също прекрасно.

– Пулсът?

– И той е наред.

– Патлака става ли?

– Докторе...

– Какъв е проблемът тогава?

– Не мога да мисля, бе. Разбираш ли?

– Че ти и преди не можеше – и ме засече дори – Нали съм ти бил асистент.

– Слушай, докторе... Станах кат змия.

– Мен ако питаш...

– Какво?

– Преди си беше малко шизофреничен.

– Докторе... Аз съм писател! Трябват ми чувствата! Разбираш ли? Без тях не мога да пиша.

– Е, това вече е проблем – съгласи се и докторът. За разлика от мен, той беше кардиолог и прекрасно знаеше за страничните действия на бета блокерите.

– Намери ми алтернатива.

– Е, това вече е също проблем. Освен за кръвно ти трябва и за пулса, понеже си нервак.

– Знам.

– Адреналина...

– Знам, докторе!

– Като ти падне кръвното, ще ти се учести още пулса.

– И това знам.

– Ти пък, всичко знаеш.

– Тогава го намали.

– Кое?

– Пулса! Кое?

– Добре – предаде се накрая докторът – Мини за рецептурна книжка.

– Не ме занимавай с глупости. Не ме интересува рецептурна книжка. Как ме виждаш да се редя на опашка при личния лекар?

– Не те виждам.

– Не ме виждаш, ама...

– Скъпи са!

– Кои?

– Лекарствата, кои.

– Всичко хубаво е скъпо. Дай ми и схемата за спиране на бета блокера.

Ако пиете подобен препарат, никога не го спирайте от раз. Може да умрете! Спира се в намаляваща доза. На колкото хора е помогнал, навярно толкова са и умрели. Никога не го правете без кардиолог. Дори аз не си го позволявам.

И изведнъж почнах да спя. Както си легнах, така и станах. Трябваше ми седмица, за да изключа блокера и да го заменя, но успях.

Тази сутрин се събудих от телефона.

– Мамито ти... – изкрещях и му драннах един юмрук. Вторият път изпсувах, когато се спънах на зарядното на лаптопа. Третият път, дори ритнах котката.

– Да се махаш от главата ми и ти... – дори се развиках.

Налях си кафе и влязох с телефона във Фейса. Обичам да го правя от телефона, пушейки на аспиратора.

Изпсувах още на първия пост и после десетки пъти след това.

– Боже, какво става с мен? – усетих се по едно време. Не помнех от доста време насам да съм псувал. Бях се превърнал почти в плужек.

После, усетих че движенията ми бяха резки. Съборих чашата с кафе. Няколко пъти изтървах телефона. Пръстът ми се движеше неумолимо по екрана.

Чак тогава се осеферих.

– Адреналинът... – развиках се – Адреналинът се завърна.

По същото време усетих и напрежението в себе си. Кракът ми подскачаше насам-натам. И болката... Болката в душата! Тя се завърна! Душата е зад гръдната кост, да знаете. Оттам боли душата. При мен поне беше почти цял живот така. Като бях дете плачех по нощите, заради същата болка. После, цял живот не можех да се запра на едно място. Нещо ме караше постоянно да се движа и никога да не се отказвам.

И мислите... О, мислите! Усещам се отново добре познатият шизофреник. Главата ми бумти. Мислите се зараждат една след друга. Понякога повтарям стотици пъти някоя фраза, която ми е харесала. Един път като тръгна с левия крак, следващият път трябва да е с десния, за да има равновесие. Случайно ако пропусна, после два пъти с пренебрегнатия крак. Кантарът трябва да равни. Когато вървя, не трябва да стъпвам по фугите на тротоарните плочки. Случайно, ако настъпя фуга, трябва да се върна и да мина отново през тази плочка. Този път, с по-голямо внимание. Щом погледна наляво, трябва да погледна и надясно. Винаги трябва да знам, колко са стълбите в дадено учреждение. На много места не са по равно, знаехте ли това? Етажите се разминават по една стълба, особено в по-старите сгради. Тогава, последното излишно стъпало прескачам винаги. Не трябва да се стъпва на него никога. Когато се уморя от мислите, запявам песен на ум, ала не спирам. Обичам да пея за зайченцето бяло.

Нали питахте, как се става писател? Това е! Да видите, дали на мен ми е лесно. Невротрансмитерите трябва да бумтят. Да изригват. До степен такава, че да не си нормален. Ако не бумтят, може да пишеш хубави съчинения и това е. Ала, писател няма да станеш никога. Това е закодирано в невротрансмитерите на тялото. Вродено е.

Без малко да забравя... Защо пиша вечер? Защото през деня не пия. Комбинацията между невротрансмитерите и алкохола е вълшебна. Това е рецептата. Друго няма.

Всъщност, аз дори не съм писател. Не знам, как се става писател! Пиша това, което усещам. Нищо повече.

За какво ви разправях всичко това сега?

А... За да внимавате с лекарствата. Изобщо с химията. Прецаках се дори аз, и то, както съм лекар. Пък съм добър лекар. Независимо, кой какво мисли за мен. Помня почти всичко от обучението си, макар че обичам да се правя на глупак. Дъщеря ми като почна да учи медицина, направо я побърквах със знанията си от първи курс, после от втори... Помня, защото и тогава невротрансмитерите бумтяха в главата ми и аз постоянно повтарях, повтарях... Не можех да се запра. Накрая тя се предаде безславно и обеща, никога да не спори с мен на тема медицина, макар и да завърши с отличен.

Внимавайте, защото всяко лекарство е като бездънна яма. Много често, едно оправя друго разваля.

"Бистрата река отсам, оттатък е бушуващ океан от лава“.

Затова лекарствата минават дълги години изпитания! Проучва се, какво ли не. Разпределение и усвояване в организма, екскреция, период на полуразпад, странични прояви, взаимодействие с други лекарства и още и още. Има много такива, които след дълги години употреба се спират. Чак тогава проявяват някакво увреждане. Толкова са коварни.

И помнете – ако сте творец никога, ама никога не приемайте бета блокер. Ще ви превърне във влечуго.

Толкова от мен за лекарствата. Който разбрал, разбрал. Който не е разбрал, и тъпан да му биеш...

Хасан Ефраимов

Д-р Хасан Ефраимов е роден на 15 януари 1966 в с. Трем, Шуменско. Детството си, което не е леко, прекарва в родното си село. Това оставя отпечатък после върху цялото му творчество, от което струи носталгия и болка по родния край. Ефраимов е депресивен писател. Трудно може някой да прочете творбата му, с която става известен – „Джанки в Манхатън“, без да пролее поне една сълза. Болка струи и от останалите му творби. Завършва медицина в Медицински университет, Варна, а по-късно специализира Акушерство и гинекология в Медицински университет, София.ивее твърде скромно в гр. Добрич. Автор е на романа „Метаморфоза“ (2016), трилогията за Делиормана – „Дервишки караконджул“, издаден през 2016 г., „Събирачът на болка“ (2017), „Шейтаните от тавана на гара Хитрино“ (2017), а също и „Паралелен свят“ (2017) – сборник с разкази на съвременна тематика, „Изпращачът на души“ (2017) – сборник с разкази на лекарска тематика, „Възкресение“ (2018) – сборник със сатирични разкази, „Графити“ (2019) – отново сборник със сатира, „Мълчана вода“(2020).

Стилът му се определя като магически реализъм, преплетен с постмодернизъм. Ефраимов е и автор на спектакъла, озаглавен „Джанки в Манхатън“, който в изпълнение на артиста от ДТ Добрич Красимир Демиров се играе със завиден успех по сцените из страната.

Хасан Ефраимов въвежда в българската литература образите на караконджула и Шейтана, а също и символа на цъфналата джанка. В неговите произведения тя е наречена луда слива, а ароматът ѝ подлудява тези, които са напуснали родния си край, кара ги да страдат за да не устоят и някой ден да се завърнат.

Караконджулът в произведенията на Ефраимов е противоречив образ. Той е „звяр дошъл от тъмните дебри на ада“, за да го видим накрая да плаче, седнал под цъфнала луда слива в една градина в Манхатън.

„Караконджулът стоеше с наведена глава… После изведнъж я вдигна и видях сълзите в очите му… Течаха като две пълноводни реки… И преливаха от мъка… Толкова силна мъка… каквато може да има само в очите на нашенски звяр.“

В края на произведението „Дервишки караконджул“ се разбира че всъщност, караконджулът олицетворява българина, напуснал родната си страна и скитащ се бездомен някъде по света.

Шейтана, в произведенията на Ефраимов е първообраза на злото. Първичното зло, което се появява, без да е предизвикано по какъвто и да е начин. „Шейтаните от тавана на гара Хитрино“ е произведение за вечната и непреходна борба между доброто и злото, между човека и самия Сатана.

Хасан Ефраимов е сред най-ярките представители на жанра магически реализъм в България. Характерно за автора е че свободно споделя произведенията си в интернет.

Участва активно и в обществения живот на страната. Ефраимов е сред създателите на социалния проект „Чудната градина“ за осигуряване на работа на лица с интелектуални затруднения в град Добрич. Това е инициатива на Фондация „Свети Николай Чудотворец“, на която Ефраимов е член на Управителния съвет.

Авторът твърде успешно рекламира дейността на фондацията, осигурява средства и материали за съществуването ѝ и същевременно участва в ръководенето на самия проект.

Хасан Ефраимов е последовател на древно суфистко учение, разпространено по Североизточните райони на нашите земи, изповядващо идеята че човек трябва да усети страданието още в този свят. Привържениците му се опитват да живеят в духовна хармония, много често дори и просят, а припечеленото даряват. На изповядващите това учение се приписват магични способности, а доста познаващи го твърдят, че Ефраимов е един от съвременните дервиши, макар че самият той, никога не е потвърдил или отрекъл това.

P.S. Д-р Хасан Ефраимов направи следното изявление по повод изискването за зелен сертификат:

„Понеже нямам зелен сертификат, от утре прекратявам приема на пациенти, за да не наруша законите на демократична България.

Моля за извинение от пациентите. Нека да се обърнат към колегите, на които им е разрешено да работят. Аз, в кабинета си, който съм го сътворил с двете си ръце, вече нямам това право и ще потърся нов начин за препитание.

Благодаря на всички, които ми се довериха през тези 20 години. Нека да сме живи и здрави и до по-добри времена. Аз вярвам, че някой ден пак ще сме заедно.“