Моралът - бастионът на егото

Моралът винаги е бил представян като висше човешко качество - граница между добро и зло, мярка за справедливост и съвест. Но ако се вгледаме отвъд думите и наложените представи, ще видим, че моралът рядко произтича от осъзнатост, а по-често от страх, срам и вина. Той е не толкова израз на светлина, колкото на страх от нея - от истинската ни, неподчинена и необуздана природа.

Моралът е висша форма на контрол - не просто социален, а вътрешен. Контрол над импулсите, над чувствата, над автентичната ни същност. Той е израз на страха да бъдем това, което сме, и на срама от собствената ни същност. Когато човек се опитва да бъде „морален“, той реално се опитва да бъде приет и одобрен, не осъзнат. Да се впише в чужда представа, вместо да изрази своята истина.

Реално, където започва моралът, там приключваме ние. Там губим връзка със съзнанието и позволяваме външна преценка да ни определя като „добри“ или „лоши“. Но няма добро и зло. Това е илюзия, родена от ума и поддържана от егото. В природата няма морал, има съществуване. Ние сме това, което сме - опит, израз, съзнание в движение.

Моралът е бастионът на егото и на контрола. Егото го използва, за да се чувства праведно и значимо, за да осъжда и да се противопоставя. То има нужда от противоположности, за да съществува. Но там, където няма добро и зло, няма и его - има само осъзнаване.

Моралът е форма на отхвърляне на съзнанието и реалността - отричане на това, което е. Когато се опитваме да бъдем „морални“, ние изключваме части от себе си, осъждаме собствените си сенки и подменяме живата истина с идеологична представа за „правилност“. Моралът е заличаване на реалността, защото ни кара да се откажем от целостта си, за да се вместим в нещо, което никога не сме били. Той е окови - невидими, но дълбоко вкоренени в ума, държащи съзнанието в рамките на вина и страх.

Истинският човек няма нужда от морал. Той живее в приемане. Не търси одобрение, защото знае своята същност. Не се оправдава, защото е в покой с това, което е. Каквито и да сме, това е част от пътя и урока ни. Всичко е правилно и нужно, за да осъзнаем себе си и реалността.

Когато осъзнаем, че идеята за добро и зло е просто отражение на страха, ще спрем да се делим. Ще започнем да живеем не според морала, а според съзнанието. И тогава ще се върнем към единствената реалност - любовта, която не съди, не разделя и не контролира, а вижда , приема и просто е.

С любов и присъствие,

Александър Данаилов