Верността - израз на пълно себеотхвърляне
В човешкия свят верността се смята за върховна добродетел. Тя се възпява, възпитава, възнаграждава. Но в своята дълбока същност, тя не е израз на любов, а на страх - страх да изгубим любовта, одобрението и смисъла, които сме поставили извън себе си.
Когато човек е „верен“, той обикновено не следва своята истина, а бяга от нея. Той иска да бъде добър в нечии очи, да заслужи принадлежност, да се почувства значим чрез някого. Това е нужда от външна валидация - от потвърждение, че съществуването му има стойност.
Най-ясният пример за това е семейството.
От малки ни учат, че семейството е „всичко“ - че там е любовта, сигурността, смисълът. Но зад тази красива идея често стои дълбока зависимост: нуждата да бъдеш приет, да не нарушиш реда, да не се отклониш от модела, да си правилен.
И така започва най-дълбокото отричане - отричането на собствената същност.
Защото ние не сме тук заради родителите си, заради партньор или деца. Ние сме тук, за да извървим своя път и да изживеем своя живот, а всички други са просто част от урока и преходни.
В името на семейството хората жертват себе си, мечтите си, желанията си, дори душата си. Примиряват се, търпят, поддържат илюзията за „правилност“ и „нормалност“, защото вярват, че това им дава стойност.
Но това не е любов - това е роля.
Семейството се превръща в религия, която изисква поклонение пред образа на добрия партньор, добрия родител, добрия човек.
Ако нарушиш тази вяра, си „предател“. Ако избереш себе си - си „егоист“.
Истината е, че семейството не е място, а състояние. Не е договор, а споделеност между осъзнати същества. И когато го превърнем в система на контрол, то се превръща в клетка.
Любовта не се нуждае от формата на семейство, за да съществува. Тя просто е - свободна, естествена, жива.
Истинската вярност е само една - вярност към собствената душа и път.
Когато човек спре да търси стойност извън себе си, той разбира, че никой не може да му даде това, което сам е отхвърлил.
Любовта е виждането и приемането на всичко, каквото е. Без да отговаря на нужди и условия.
Когато поставим условия към себе си, за да бъдем правилни и стойностни, това е израз на липсата, на всякаква любов и приемане на себе си.
С любов и присъствие,
Александър Данаилов, FB