Прошката - отказът да видим собственото си отхвърляне

Никой не ни наранява. Но това не означава, че „трябва“ да поставяме граници, за да се защитим. И това е мястото, където почти всички спират наполовина и отново изпадат в илюзия.

Границите не са израз на осъзнатост. Те са симптом. Те се появяват там, където вече сме се отхвърлили.

Казваме „не“, не защото сме в истина, а защото „да“ оголва нещо непоносимо - факта, че нямаме значение за себе си. „Да“ ни сблъсква директно с вътрешната празнота, с нуждата другият да ни потвърди, да ни избере, да ни даде стойност. А когато той не го прави, болката става непоносима. И тогава идва границата - не като яснота, а като защита на наранената идентичност.

Границата казва: „Щом не ме виждаш, аз ще се оттегля“. Но това не е присъствие. Това е контрол. Опит да накарам реалността да потвърди стойността ми, след като аз самият не съм я преживял.

И тук прошката отново се появява като удобен изход. „Прощавам ти, защото си преминал границата ми.“ Но реално какво прощавам? Че другият не е изпълнил ролята, която аз съм му дал - да бъде доказателство за моята значимост.

Истината е още по-дълбока и по-неудобна. Ако аз съм в пълно присъствие със себе си, нито прошка ми е нужна, нито граница. Защото няма какво да бъде застрашено. Няма нужда да бъда защитаван. Няма нужда другият да ме утвърждава.

Болката възниква единствено там, където аз очаквам. Където съм дал стойността си навън. Където съм казал: „Ти ще ми докажеш, че имам стойност.“ И когато това не се случи, преживявам „нараняване“, „нарушаване на граница“, „предателство“, „изневяра“.

Но това не е действие на другия. Това е сблъсъкът ми със собствената липса на вътрешна цялост и стойност.

Затова прошката не идва. И не може да дойде. Защото тя би означавала да призная: „Ти не ми дължеше нищо. Аз съм този, който очакваше.“ А това е смърт за егото.

Когато истината бъде видяна докрай, няма нужда от прошка, няма нужда от граници, няма нужда от обяснения. Има само реалност. Контакт. Присъствие. И тишината, в която стойността не се доказва, а се живее.

Всичко друго е техника за оцеляване на отхвърленото Аз.

Боли истината, че не се обичаме и приемаме, и че очакваме, другия с поведението си, да ни докаже, че имаме стойност и значение.

Един човек, който е в своя център, не му се налага да прощава, защото той е цял и не са му нужни доказателства. Той не очаква и не прехвърля отговорността за себе си на друг.

С любов и присъствие,

Александър Данаилов