Вярванията - зоната на комфорт на егото.
Животът не се вярва. Той се изживява.
Вярванията са нужни на егото, защото дават структура там, където животът по своята природа е непредсказуем. Те подменят живото преживяване с обяснение. Слагат рамка около неизвестното и я наричат истина. И колкото по-несигурен е човек вътре в себе си, толкова по-здраво се вкопчва във вярванията си.
Егото не търси истината. То търси стабилност.
Вярванията са неговият договор с реалността - „ако мисля по този начин, няма да се наложи да чувствам“. Затова хората защитават убежденията си със същата ярост, с която биха защитили собствения си живот. Защото за егото двете са едно и също.
Вярата не е проблемът. Проблемът е, че тя често замества присъствието.
Вместо да преживеем болката, ние я обясняваме. Вместо да останем в страха, го рационализираме. Вместо да усетим любовта, я дефинираме. И така постепенно се отдалечаваме от самия живот, докато си мислим, че го разбираме.
Но животът не може да бъде разбран.
Той може само да бъде срещнат.
Всеки опит да го мислим, да го анализираме, да го подредим в концепции, е опит да избегнем директния контакт с него. А директният контакт е плашещ, защото там няма гаранции. Няма правила. Няма обещания. И най-вече - няма кого да обвиняваме.
Затова вярванията са удобни.
Те дават усещане за смисъл, без да изискват вътрешна зрялост. Дават отговори, без да е зададен въпросът докрай. Дават принадлежност, без реална среща със себе си. Но цената е висока - загубата на автентично преживяване.
Когато човек започне да излиза отвъд вярванията си, първото, което среща, е празнота.
Тишина. Липса на опори. И точно там егото паникьосано се опитва да създаде нова система, нова философия, ново „духовно“ вярване, зад което да се скрие.
Но осъзнаването не е нова идея.
То е разпад на идеите.
Истинското израстване започва, когато човек спре да пита „в какво да вярвам“ и започне да пита „какво реално преживявам в този момент“. В тялото. В дишането. В реакциите си. В болката си. В радостта си. Без украса. Без обяснение.
Животът не те пита дали си готов.
Той идва. Със своята суровост и красота.
И всеки път, когато се опиташ да го замениш с вярване, пропускаш срещата.
Не ти трябват по-добри идеи.
Не ти трябват по-правилни убеждения.
Ти не си тук, за да вярваш.
Ти си тук, за да живееш.
Да усещаш.
Да падаш.
Да се изправяш.
Да обичаш без гаранции.
Да присъстваш без защита.
И когато вярванията отпаднат, не остава празнота.
Остава животът - такъв, какъвто е.
Пътят към осъзнатост е пускането на всички вярвания, минало, бъдеще и заземяването в тук и сега. Не в мисленето, а в изживяването на реалността. Хората които остават в мисленето, те реално са това - идея, илюзия, его. Илюзия за живот.
Тантра е изход от това. Тя ни учи, да пускаме контрола и да изживяваме себе си, в реалността.
С любов и присъствие,
Александър Данаилов