Нуждата - празнота, а не любов
Малцина познават любовта.
Повечето хора никога не са я срещали. Те познават нуждата и я наричат любов.
Какво наричат хората любов?
Нуждата от някого и неговата нужда от нас.
Взаимното държане, взаимното вкопчване, взаимното „без теб не мога“.
Но ако погледнем честно, нуждата е израз на липса.
На празнота вътре в нас.
На търсенето отвън някой да ни даде стойност, смисъл, значимост.
Някой да ни каже, че сме достатъчни, че сме важни, че ни има.
Какво всъщност търсим, когато казваме, че има любов между двама души?
Търсим взаимната нужда.
Търсим взаимното потвърждение.
Търсим отражение на собственото си его.
И точно това хората наричат любов.
Но това не е любов.
Това е взаимна валидация.
Аз ти давам усещане за стойност, ти ми даваш усещане за стойност.
Аз те искам, защото ме караш да се чувствам цял.
Ти ме искаш, защото без мен се разпадаш.
Любовта няма нищо общо с това.
Любовта не е израз на нужда и празнота.
Любовта е израз на точно обратното.
На пълнота.
На вътрешна цялост.
На радостта да споделяш, а не да взимаш.
Често срещани реплики в една връзка: „Не ме ли обичаш?“
„Нямаш ли нужда от мен?“
„Не съм ли важна за теб?“
В тези думи няма любов.
В тях има страх.
Страхът да не загубя мястото си.
Страхът да не се окаже, че не съм достатъчен.
Страхът да не бъда изоставен вътре в собствената си празнота.
Там партньорът не пита за любов.
Той иска потвърждение.
Иска да чуе, че има стойност и значение в очите на другия.
И ето тук идва истинският въпрос.
Какво всъщност хората наричат любов?
Нуждата от взаимна валидация.
Бизнесът на егото.
Аз на теб, ти на мен.
Там любовта се заслужава.
Там любовта е награда за „правилно“ поведение.
Там любовта е условна.
Там тя се дава и отнема.
И сега си отговори честно.
Колко пъти си правил това с партньора си?
Колко пъти с детето си?
Колко пъти си карал другия да заслужи любовта ти?
Да бъде „достатъчно добър“, „достатъчно послушен“, „достатъчно правилен“?
Какво е родителската любов? - Ще ти дам похвала и любов, ако си правилен, ако си послушен, ако отговаряш на моите нужди. Иначе ще бъдеш наказан. И много хора прекарват целия си живот, в несъзнателен стремеж, да задоволят очакванията на родител, партньор, деца.
Това не е любов.
Това е контрол, облечен в красиви думи.
Това, което хората наричат любов, е нуждата на егото от потвърждение.
А любовта не принадлежи на егото.
От там идва и идеята за предателството - отказа на другия, да докаже стойността на нашето его, че е важно, отговаряйки на нашите нужди и очаквания, доверие, с които сме го натоварили. Това не е любов, а е точно обратното - липсата и, към нас и към другия. Пълна празнота.
Любовта е състояние на душата.
Не е чувство към някого.
Не е емоция, която се появява и изчезва.
Не е зависимост.
Любовта е състояние на виждане и приемане.
Да виждаш другия такъв, какъвто е, без нуждата той да запълва теб.
Да присъстваш, без да изискваш.
Да даваш, защото си пълен, а не защото се страхуваш да не загубиш.
Където има нужда, няма любов.
Където има любов, нуждата отпада.
И точно там повечето хора не искат да стигнат.
Защото там няма сделки.
Няма гаранции.
Има само истина.
И няма как, някой друг да запълни празнотата в нас и да ни валидира. Това можем да сторим единствено сами, като си простим и се приемем каквито сме.
С любов и присъствие,
Александър Данаилов