Вечност или край

Човек не умира, защото животът му свършва. Умира, защото никога не е бил истински жив. Това е неудобната истина, която егото отказва да приеме. Затова то създава концепции за отвъдно, за продължение, за индивидуална душа, която ще „пътува“ и ще „се развива“. Не заради истината, а за да избегне разпадането си.

Тази статия ще породи много съпротива, защото е реалността, от която егото бяга.

Осъзнаването не е процес във времето. То не е резултат от усилие, практика или натрупване. То е излизане от илюзията. В мига, в който човек спре да гледа живота през разума, той престава да бъде наблюдател и става част от реалността. Тогава изчезва и въпросът за вечността. Само егото се интересува дали ще продължи. Съзнанието няма нужда от бъдеще, защото то е извън времето.

Егото е функция. То е софтуерът на материята. То съществува, за да поддържа тялото и да му създаде усещане за идентичност. Но тази идентичност е временна конструкция. Там са над 99% от хората в този свят. Тя няма същност. Няма как нещо, което е изградено от спомени, страхове и очаквания, да има продължение отвъд формата. Когато формата приключи, приключва и егото. Нищо не се губи, защото нищо реално не е съществувало.

Душата не е „моя“ и не е „твоя“. Това е едно от най-големите изкривявания, които човек е приел като истина. Душата е единното енергийно поле, чрез което възможностите стават реалност. Тя не се ражда и не умира. Тя не се учи и не се развива. Тя просто е. Всичко, което наричаме живот, се случва в нея, но не ѝ принадлежи.

Съзнанието е точката, в която човек спира да се възприема като отделен. Там няма „аз съм този човек“ и „аз имам тази история“. Има чисто присъствие. И именно това присъствие е единственото реално съществуване. До него достигат малцина, не защото е трудно, а защото изисква пълно разпадане на егото. А егото винаги ще предпочете илюзията пред истината.

Докато човек живее между миналото и бъдещето, той не участва в живота. Той го проектира. Миналото е памет, бъдещето е въображение и страх, а разумът ги използва, за да създаде фалшиво усещане за „път“. В тази проекция няма реалност. И затова повечето хора реално не съществуват. Те са биологични форми, движещи се по инерция, управлявани от страх и желание, в пълната илюзия на разум и вярвания.

Краят на тялото е тест за истинността на живота. Ако си живял като его, всичко приключва там. Няма кой да продължи. Ако си живял като съзнание, няма какво да приключи. Не защото „продължаваш“, а защото никога не си бил ограничен във форма.

Затова въпросът „вечност или край“ е подвеждащ. Той е въпрос на егото. Истинският въпрос е друг - живял ли си като реалност или като илюзия.

Там е цялата истина. Без утеха. Без обещания. Без страх.

Каква е моята роля и присъствие тук? Да помогна, на колкото мога повече хора, да излязат от илюзията и да бъдат реално, защото съзнанието е най-рядкото и ценно проявление във вселената и чрез него тя става реална и осъзната.

С любов и присъствие,

Александър Данаилов