Сърденето - търсенето на валидация през болката на детето в нас

Сърденето е една от най-фините форми на манипулация, които сме измислили, за да получим потвърждение, че имаме значение. То не е злонамерено по своята същност. Сърденето е вик за внимание, изречен през тишина. То е начин да кажем: „Виж ни. Усети ни. Докажи ни, че сме важни за теб.“

Когато се сърдим, ние не наказваме другия. Наказваме себе си. Затваряме се във вътрешна стая, в която всичко става тясно и задушно, само за да изчакаме другия да влезе там и да ни „спаси“. Това е автоматичен модел, задействан от дълбока несигурност. И този модел не се появява в зрелия живот. Той идва от детството - от моментите, в които сме преживели липса на внимание, недоизказана болка или неглижирана нужда. Там сме научили, че най-сигурният начин да получим внимание е чрез отдръпване, мълчание и сърдитост. Това е задължителен механизъм при всеки човек и е част от пътя към нашето осъзнаване.

Всъщност, сърденето никога не е за това, което се е случило. То е за нещо по-дълбоко - нуждата от валидация, че не сме изоставени, забравени или обезценени. То е отражение на вътрешната истина, че в този момент ние все още не сме приели себе си напълно. В сърденето изплува непризнатото ни усещане за недостойност, което носим отдавна, още от детството.

Истината е проста: ако чувстваме сигурност в собствената си стойност, няма да ни се налага да се сърдим. Ще можем да кажем какво усещаме директно. Ще можем да бъдем открити, уязвими, ясни. Сърденето е обратното - завоалиран опит да получим любов, без да признаем, че я търсим.

Но колкото и парадоксално да звучи, сърденето не ни носи това, което искаме. То ни отделя от човека срещу нас. Създава пропаст, която очакваме другият да прескочи. А той често не разбира какво става. Не чува истинската ни болка, защото тя е скрита зад мълчание и обвинение.

Единственият изход е честността. Да кажем: „Боли ме. Искам да знам, че съм важен.“ Сърденето е отказ да признаем собствената си нужда. А когато отказваме нуждата си, отказваме и себе си.

Когато се откажем от сърденето, ние правим нещо много по-мощно: връщаме силата си обратно в себе си. Признаваме си, че имаме стойност, независимо дали някой ще го потвърди. И оттам вече общуваме от място на зрялост, а не от страх и липса.

Истината е, че когато човека срещу нас се държи така, не трябва да влизаме там, като му обясняваме, колко е важен и значим, колко го обичаме. Така затвърждаваме травмата и позицията на жертва, като начин, той да получава любов. Тоест, ние ще нахраним травмата му. Колкото повече го валидираме, толкова повече той ще потъва там. Трябва просто да останем до него, но да го оставим сам да се справи с драмата си и да му покажем, че всичко това идва от самия него, че е нереално и илюзорно.

И че ако той иска да е жертва и да страда, си е негово право, но ние няма да участваме, в тази драма.

С любов и присъствие,

Александър Данаилов