Автопортретът на Фердинанд

Из „Цар Фердинанд. Съвети към сина”

 

Нарисуваният дотук портрет на Фердинанд може би шокирал чувствителния ми читател, по-нататък ще бъдеш още по-шокиран, читателю, ако пък и монархист - сигурно ще бъдеш възмутен и омерзен до дъното на душата си.

Затова нека надникнем за утеха в споменатата книжка „Съвети към сина" и да видим как Фердинанд рисува своя автопортрет:

От всички неща в твоето царство народът е най-маловажното.

Аз никога не съм скривал презрението, което ми вдъхва народът. Колкото повече се показвах презрителен и високомерен пред народа, толкоз повече той показваше страхопочитание към мен.

Ние произхождаме от чужда династия, чужда на българската кръв и душа, ние нямаме нищо общо с тази долна раса, нашите интереси са гарантирани от този народ поради неговия страх и сервилност.

Трябва да се вземе от народа колкото се може повече пари. Българският народ е крава, която трябва да доиш до изтощаване.

Царедворците са блюдолизци и колкото повече ги обсипваш с подаръци и пари, толкова по-лигави и по-глупави стават. Мен трябва да ме заобикалят глупци, защото това ми доставя неизмеримо удоволствие, с тях мога да си правя каквото искам...

Подготвяй марионетки, чиито глави народът може  да чупи.

Най-опасните граждани на едно царство са хората, които знаят добре да пишат. Един цар трябва да се пази от тях като от дявола. Ако ги оставиш да се приближат до теб, те могат да те продадат като юда, без да се усетиш. Те ще забележат у теб всичко, което глупците не виждат.

Мислителите и историците не могат да се изпъдят от царството, нито да се затворят, нито да се избесят. Това е едно голямо нещастие за царете. Най-отвратителното средство против такива опасни хора си остава все пак отровата, не забравяй, че и изпълнителите на тази процедура трябва да се унищожават.

Някои от тия хора добре би било, ако не можеш да ги унищожиш, дай им тлъсти служби и ги приближи към себе си, за да ги компрометираш.

Политиканите нямат време да се задълбочават в познания; те живеят от трохите на мислителите и историците, с огризките на ума им.

Тъпоумието на тълпата е най-голямата гаранция за престола и за трайността на монархическото управление.

Народът е като едно добиче: колкото повече го удряш, толкоз по-бърже върви към целта, която ти си определил. Народът трябва да е в по-голямо и по-голямо бедствие, за да не може да си вдигне главата никога.

Банални, обикновени мисли и малко думи — ето какво прави един цар загадъчен. Говори малко и се изказвай още по-малко. Това е алфата и омегата на мъдростта на един цар. Трябва да говориш и при все това да не кажеш нищо. Честността няма нищо царско. Тя не се ползува с достъп в нашата династия, а аз лично прекарах 32-годишно царуване без нея.

Лицемерието е основната добродетел на царете. То е много тачено в нашия, в Кобургския род.

Трябва да лицемериш, да се показваш навсякъде снизходителен, като че си наравно с народа-каналия.

Бъди лицемерен и умей да лъжеш, но да лъжеш искрено. Повтаряй пороците и разврата си, но показвай се пред народа скромен и безкористен.

Нашият Кобургски род е род на развратници и заради това европейските престоли се падат повече на нас, гладни и ловки авантюристи.

Царят трябва да бъде голям комедиант в практикуването обрядите на религията. За тълпата трябва да се преструваме, че сме най-фанатици християни

Справедливостта е една гола дума. Ние трябва да се  ползваме от нея, но никога да не подлагаме живота си на нейните предписания.

Идеалите са създадени, за да затъпят простолюдието. Умей да движиш тия идеали според интересите си и показвай в тая игра повече сръчност, отколкото добросъвестност.

Дългът е моралът на слабите и подлеците, а честността — морал на глупците.

Добрината е тоже един смешен идол, милосърдието е нейна сестра, още по-кекава. Сантименталността е за бакалите, които четат Анна Карима[1].

Патриотизмът служи да оправдае войните и да узакони военните разходи. При държавните доста аз си пълнех джобовете.

Ако усетиш в гърдите ти сърце, което тупти, направи като мен: унищожи тоя извор на слабост.

Видох около мен катастрофални падения, престъпления, кръв, мизерия. Видя ли ме някой да заплача? Видя ли ме някой да проявя съжаление? Бях напълно равнодушен, предаден на егоизма си, извор на човешко величие.

Чак да не повярва човек! И други неща не са за вярване, но имай търпение, читателю...

 

Стефан Цанев

Из „Български хроники“ том 3

 

[1] Анна Карима (1871-1949) - сантиментална български писателка-феминистка, боркиня за равноправие на жените.