Мравки мъкнат комат хляб

 

Мравки мъкнат комат хляб. Откраднали са го от кучето. Хиляди пъти е по-голям от тях. Незнайно как, но го мъкнат. Кучето стои и гледа недоумяващо. Не може да разбере, как така коматът се движи. Хитряга е то... Изчаква коматът да се отдалечи достатъчно и по някое време протяга лапа и си го прибира обратно, но не го изяжда. Дали си играе...?

– Ей..., шизофреник – извиквам му и то поглежда с едно око към мен. С другото продължава да следи комата, да не би да се отдалечи прекалено бързо, че да не може да го догони после. По някое време се убеждава, че няма такава опасност, и тръгва към мен.

– Как си днес, шизофрен такъв? – питам го и почвам да го галя, а то радостно ми се умилква.

Продължава да следи комата.

Не е шизофреник. Епилептик е. Но аз му викам шизофреник, защото се прави на бог пред мравките.

Всеки се прави на бог... пред някого. И хората си имаме Бог. Даже не ни стига един. Имаме десетки... стотици... хиляди дори. Колкото човек е по-нищожен, толкова повече богове има.

– Покажи зъбки, шизофренчо! – заповядвам и кучето послушно отваря широко уста. Тогава пъхам таблетката в устата му. По-лесно, отколкото на дете. Няма лигавене... Няма „Не мога“... Няма „Не искам“... Знае, че за да живее, трябва да я гълта.

Поредният безсмислен ден започва. Слънцето припича отново. Няма облаче в небето. Като че ли не му стига да се усмихне... да грейне... да поприпече... да попритопли и да вдъхне живот. Вдъхва живот и едновременно изгаря... изпепелява... унищожава. Да... нали и слънцето е божие творение. При Бог е така... Дава и взема... Първо дава, после взема. Дава, когато реши, и взема, когато реши. Дали и той е шизофреник?

Кучето се гърчи с дни. Извиках ветеринар... втори... трети. Накрая се разбеснях като Дервишки караконджул и изгоних всички.

– Та аз не съм ли лекар? – рекох и почнах да го лекувам сам. Лекувах го като човек. Само проверих дозите. Правих му инжекция след инжекция. Почти го приспах. Приготвих се да го обдишвам, ако спре да диша. Но не спря... Спряха гърчовете само. Дали съм неговият бог...? Дали съм бог и за мравките, за които кучето е бог?

Слънцето продължава да припича. Коматът отново се движи. Бог отново наблюдава.

Някъде някой заложил бомба. Друг се разбеснял с брадва. Кола полетяла от мост. Бомбардирали държава... някъде там. Ревнивец претрепал любима.

Дали Бог отново е наблюдавал?

Кучето лежа три дни. Хранех го със спринцовка. И вода му давах със спринцовка. Хиляда спринцовки на ден. Отначало не можеше да отвори уста. После започна да захапва спринцовката, а очите му бяха така благодарни.

Мравките продължават да мъкнат комата. Кучето все така ги гледа. Безучастно засега. Прави се, че не вижда. Някъде оттам... отвисоко. Също като нашия Бог. Кацнал на едно бяло и пухкаво облаче... там, във висините. А наоколо сигурно се разхождат ангелчета по къси полички. И той ги плясва по дупето... с педофилски плам в очите... кефейки се на себе си какви хубави дупенца е създал. Слюнките се стичат по побелялата му брада. Ама сигурно само гледа и се радва. Като знам на колко години е...

Да... Бог винаги се прави, че не вижда. Затова всички мъкнат.

Всеки мъкне на този свят. Всеки краде от някого. И мъкне комат, който е по-голям от него. Дори мравките го правят. Гълтат и залък... Толкова голям, че после не могат да го изкарат.

Безсмисленият ден продължава.

Това е светът, който създадохте. Мъкнейки комат след комат. Под зоркия поглед на Бог. В комбина с него... Той ви е съучастник... Някои помагаха с мълчанието си. Позволихте психопати да ръководят този свят. Той, Бог, само така си наблюдава. Някакъв размахва пръст от екрана. Има буен перчем... Прави откачени физиономии... Нима никой не вижда, че е луд? След време ще почне да хвърля бомби. Като един бог.

Не искам да бъда бог. Нито за кучето... нито за мравките. Та той ми е приятел. Нищо, че е шизофреник. Аз си го обичам и такъв.

Да..., не мога да избягам от психопатите. Дойдох да живея тук, в гората. Но и тук ги има. Мъкнат дърва... Но мъкнат само през зимата, когато им замръзнат топките. Лятото пият бира. Под някоя сянка.

Захвърлих телевизора. За да не слушам за лудостта. За тъпите реклами... За мляко, произведено в някой завод. За силиконовите хубавици... които имат балони вместо цици... Да..., виждат се само балоните. Въздух под налягане... Триперът в гащите им не се вижда. И триперът в главите не се вижда.

Ох... Боже...

Апокалипсис...

Богът-шизофреник излапа комата... На една хапка... С психотичен плам в очите...

Заедно с мравките...

Хасан Ефраимов, FB

Хасан Ефраимов е лекар, общественик, писател. Автор на няколко книги.